Добромир Банев
Лятото свършва като любима детска приказка. И тук краят е тъжен. И тук никой не знае от какво точно е продиктувана тази мила тъга, която се усмихва по цигански под шарените сенки на дърветата.
Месеците, съдържащи в имената си буквата „р“ ще ни припомнят страховете, от които бягаме край морето, и ще ни завръщат към пустотата на отговори, които не смеят да обърнат лице към въпросите.
За разлика от приказките обаче, аз не се страхувам от призраци. Хората са много по-страшни, защото са непредвидими в усърдието да сложат в ред собствените си истории. Повечето от тях не са за книги. Твърдението, че романите отразяват живота като огледало, в редки случаи се оказва вярно.
Затова въображението и мечтите ни карат да се чувстваме сигурни, когато затворим очи.
Призраците са навсякъде около нас. Те са спомените, които сме имали, но трудно помним. Те са бивши любови и аромат на кафе от вече несъществуващо бистро. Те са думи за първа среща и за раздяла, която никога не се оказва последна. Най-верните ни приятели. Техните действия не са трите основни мотива в случай на престъпление. Парите, сексът и отмъщението могат да направят лоши единствено хората. Затова е това притеснение към живите. Затова е тази несигурност в приказките на собствените ни животи.
Забелязали ли сте, че нищо не можем да направим в най-важните моменти? Стоим като закарфичени във време-пространството и се надяваме отнякъде да дойде помощ. Решенията са леки единствено за най-прагматичните предизвикателства, които наричаме проблеми. Така си придаваме важност. Така в очите на другите ние сме заети с много важни дела, маскирани като грижа за собственото ни его.
Между кориците на книга нещастието ни вълнува повече, отколкото сцената на възторг, описана на страница двайсет и седма. Оцеляваме на гърба на чуждите неволи. Дори добротата в повечето случаи предполага солидна материална независимост, защото тогава не изисква усилия. Лишенията имат толкова много лица, маскирани като добродетелност!
С призраците можем да разговаряме колкото пожелаем. Те са добри слушатели. Можем да се смеем, можем да си поплачем – все неща, които трудно се случват с хората, които населяват забързания ни, но кратък живот.
Истината винаги е заключена някъде по средата, между долния и горния свят, между светлината и тъмнината. Полуистините са нашият сигурен покой – спим по-леко, усмихваме се, когато обстоятелствата го налагат, но все по-рядко „си умираме от смях“. Свободата никога не е сигурна, само призраците я познават добре.
Септември оцветява в ръждиво софийските кестени, мръква се все по-рано, обичаме все по-късно. Четем любимите си приказки, осъзнавайки, че следващият месец от календара, в който няма да има буквата „р“, е май. А до него има толкова вода да изтече – първо като дъжд, после под формата на сняг.
Ако по-често се сещаме да изричаме „Обичам те“, ще усетим топлината на самия живот.
В „Обичам те“ буквата „р“ също отсъства...
Добави ни в предпочитани източници в Google
