Нещо се случи и то не по Джоузеф Хелър. Ако трябва да сравняваме живота си с роман, сюжетът няма да е от най-привлекателните. Ставаме си все по-чужди.
Съдбата на другите ни вълнува повече, отколкото нашата собствена.
Снимките на останалите изглеждат запечатали повече мигове на щастие, работата им е по-доходоносна и всички сякаш се люшкаме като махало на часовник с идеята, че времето тече в наша полза.
Часовете върху бляскавите циферблати са измамното обещание за вечност, каквато, знаем, не съществува.
Един необичаен ноемврийски ден. На късен обяд съм с приятели в заведение, което позволява да седнем на открито, защото слънцето още боде очите ни, макар хладината на есента да тършува в косите ни.
Смеем се, говорим за това и онова и за момент животът отново изглежда приветлив – завистта, злобата и лицемерието са вече поне с час назад и всичко точно в този момент е повече от прекрасно.
Сервитьорът, който ни обслужва, е с опит - от годините на „Балкантурист“ - в най-добрия смисъл. Изслушва поръчката ни с усмивка и с неподражаемо чувство за хумор ни сервира храна и вино. Подхвърляме си закачки и се кикотим като бохеми, прекалили с абсент.
Идва ред за десерта и решавам да си поръчам кафе. То пристига на втората минута без обичайния късмет.
Отбелязвам този факт с най-искреното си чувство за хумор и казвам, че ще върна кафето, щом не е придружено от някоя философска мисъл, навита на малко руло.
Гарсонът обаче ми казва да изчакам, врътва се пъргаво и с бързи крачки влиза в ресторанта. Когато се връща на масата, с нехаен жест оставя до чашата плосък къс хартия, отново се усмихва и тактично се отдалечава от нас. С учудване разлиствам хартийката, сгъната щателно на три пъти и с удивление виждам една-единствена дума, написана със собствен почерк. „Щастие“.
Поради изчерпване на наличните количества, човекът ми беше направил истински личен късмет. Само и единствено за мен. Щастие, каквото отдавна не бях изпитвал заради отношението на други, при това непознати хора, към скромната ми персона...
Тази случка ще помня вероятно до края на съзнателния си живот.
В миговете, когато лошото се опитва да вземе връх, ще се връщам към този прекрасен ресторант в центъра на София, където един безименен сервитьор знае как да прави хората щастливи. Напук на съдбата, която също очарова със своите нарочности.
Защото животът не е просто изпитание.
Той е много повече от фалшива новина, споделена лъжа и мнимо съчувствие. Никой не е застрахован от това да бъде щастлив. Просто трябва да има очи, за да види щастието извън полезрението на всичко онова, което си въобразяваме, че трябва да бъдем.
Напишете по нещо хубаво за някого. Не е нужно да си поръча кафе, за да му дадете листчето.
Пуснете му го в джоба, в чантата или му го подайте в ръката.
Сигурен съм, че ще останете поразени от блясъка в очите му.
Още от Добромир Банев:
- Еднаквостите се привличат повече от противоположностите
- Съдбата ни дава толкова, колкото сме заслужили – ни повече, ни по-малко
- Малкият джентълмен с голямата радост в очите
- Да има кой да ти разтрие врата, докато неподарени цветя се гледат учудено в затворен магазин...
- За лъжата извън приказките
- В „Обичам те“ отсъства буквата „р“
