Свободата отвъд оковите на семейните клишета

04.10.2018 17:30

Като "бивше дете" това да прозрете как сте били програмирани и какво е влиянието на тази програма върху живота ви е голямо откритие. Брус Липтън

Миналото ни понякога прилича на голямо стегнато намотано кълбо прежда – в началото е трудно да открием откъде да го подхванем, за да започнем да го разплитаме.

Още от Авторите

Сигурен достъп до него обаче ни осигуряват чувствата ни – честни посланици на вътрешния ни свят. Следвани нежно и внимателно, те насочват стъпките ни навътре - по пътя към сърцето и свободата.

Ние не идваме на тази земя tabula rasa, чиста дъска. Всеки от нас донася тук със себе си онова, което му е нужно, за да извърви пътя си и да може да се върне обратно у дома – там, откъдето всички идваме и където се завръщаме.

Същевременно всеки от нас е част от една дълга напред и назад във времето семейна приказка, която наследява и предава нататък.

Семействата, в които попадаме, не са случайни.

Те обединяват хора със сходни истории, сродни задачи, дарове и предизвикателства. И всеки участник в семейния мит има възможност да повдигне и своята, и общата история с една октава, да подпомогне себе си, семейството, рода, човечеството.

Ние наследяваме светогледа и възпитанието на родителите си; често неосъзнато и като че недоброволно повтаряме семейните модели и ги завещаваме на децата си. Но от един момент нататък е важно да отделим представата за себе си от представата на рода и родителите ни за нас, от онова, което, волно и особено неволно, сме преживели, да си дадем възможност да разпознаем и да разчупим нездрави семейни клишета, за да съхраним здравото, да се освободим от ненужното и да си позволим да пораснем – първо в собствените си очи. За да можем да затворим стари врати и осъзнато да изберем какво в създадените от нас семейства искаме да предадем нататък и какво – не.

В този процес на пробуждане, опомняне и отделяне неотменно проглеждаме и за свои, и за чужди погрешки. Грешката обикновено е вярна – защото е неизбежна и целебна част от човешкия живот. Тя позволява на любовта и милосърдието да преминат отвъд съвършенството, да достигнат нови, недосегаеми иначе места и времена. Важно е в този процес на припомняне да не демонизираме, но и да не идеализираме детството си. Да не бягаме от спомени, свързани с болезнени, трудни преживявания. Защото иначе ги заравяме дълбоко в себе си и те, като затворници, водят скрито съществуване, въвличат ни в проблеми, за да ни напомнят присъствието си, крадат енергията ни, подтикват ни, често неосъзнато, да повтаряме болезнените си истории отново и отново.

Edna препоръчва
Блясък, който остава - новото ни любимо червило ROUGE DIOR LACQUER

Има места в сърцето ни, които все още не съществуват - трябва да има болка, за да станат реалност. Леон Блой. Важно е да изберем да си спомним, да извадим на светло преживявания, които дълбоко сме заровили в паметта и в тялото си. Да не отричаме болките, които всеки от нас е изпитал – малки и големи. И без да съдим себе си и другите, признавайки и опознавайки соствената си история с нейните светли и тъмни страни, да направим своя избор – какво от преживяното искаме да завещаем и с какво от този семеен багаж искаме да се разделим, като го променим.

Нужно е в един момент от живота си да се решим ние да прережем пъпната връв, която ни свързва с родителите ни, с детската ни представа за тях и за нас самите. Да уважим здравословната жизненоважна нужда да разделим конците си един от друг, да се отделим, за да можем занапред истински да се свързваме, без да се обвързваме.

Говорим си за...

Жизнено важно e всеки от нас да си припомни и да разкаже честно собствената си история. "Това, което е премълчано от първото поколение, второто го носи вътре в себе си." Франсоаз Долто. Бих добавила - а третото може да го изживее като съдба.

Неразказаните семейни истории ни повлияват, като ни обезсилват и ни отнемат свободата. Разказвайки искрено и чувствено своята история, ние се осмеляваме да преминем отвъд страха и срама, които са част от предизвикателствата на всяка приказка, и да продължим напред, приемайки и променяйки съдбата си.

За да запазим вълшебството на детството, но да се освободим от магията на остарели и неверни представи и очаквания - и към себе си, и към света. И да почувстваме целебната и освобождаваща сила на „родената от скръбта емпатия към собствената съдба“ (Алис Милер).