Когато правиш филм за велика поетеса, каквато безспорно е Петя Дубарова, той трябва да бъде изключително добре премерен. Трябва да бъде някаква симбиоза между силата на думите, внушенията, усещанията. Трябва да бъде с ясно послание. Онзи ден гледах филма, режисиран от Александър Косев, и мисля, че разбрах посланието. Ще се постарая да го предам на вас, без да навлизам в режим разказване.
„Петя на моята Петя” проследява историята на две момичета с едно и също име и сходна съдба. Съвременната Петя (в ролята: Александра Костова), която също пише и се възхищава на своя най-голям пример – Петя Дубарова (в ролята: Алиса Атанасова). Така се случва, че те двете се срещат, някъде на границата между битието и небитието, на един безкраен плаж, където споделят една на друга своите истории.
Кое ги обединява? Ами, всъщност много неща, но най-вече чувството за бунт, което кипи в кръвта и на двете. Онова чувство, което не ти позволява да се примириш с несправедливостите. Чуството, което ти отваря очите за дупките в образователната система, за дупките в живота изобщо.
Животът е стена, която трябва да разбиеш. Това е една от ключовите метафори във филма. Всъщност стените в него са цели две. Едната стена, изписана с впечатления от книги, която директорът Крачунов (в ролята: Юлиан Вергов) с лека ръка нарежда да бъде пребоядисана, и другата стена, която пречи да бъде изграден асансьор в помощ на учениците с увреждания в училището.
Все такива ежедневни, а в действителност огромни теми. За малкия човек, изправен пред вратата на властта. За различния човек, която не може да бъде поставен под общ знаменател с останалите. За предела на човешкото търпение пред неправдите. За пречупването на човека, което понякога става за секунди. И после няма връщане назад. Остава само горчивото съжаление. И безсилието пред станалото.
Съжалението обаче, не може да те превърне в легенда, за разлика от гениалността. Зрителят остава приятно изненадан от стиховете на Петя Дубарова, които са фино поднесени като допълнение към естетиката на филма. Естетика, която не се коментира. Характерната носталгия, примесена с мирис на море и шум на вълни. Това е този филм. Един нисък поклон към един висок талант. Останалото е поезия.
С ДЪЖДА
От спуканите вени на небето
потича неспокоен и студен,
съзира ме, заглежда се във мен,
с езици хладни близва ми лицето.
Той ту се свива в локва пред нозете,
треперещ като коте от вода,
ту бяла електрическа звезда
във него се оглежда като цвете.
Заслушвам се и чувам как над мене
със капки черни като вишнев сок
той удря по циментовия блок
и нещо му говори със звънтене.
Във тази нощ сама съм в тъмнината,
но нищо не навява самота,
защото е изкуство под дъжда
да можеш да говориш със водата.
Добави ни в предпочитани източници в Google
