Новите бегълци

g
Снимка: pxhere.com

Михаела Петрова

Никога не повярвах в теорията за алиенацията, независимо, че на пръв поглед отчуждението се засилва. Нещо не ми се връзваше. Имала съм късмета да изживея младостта си във вихъра на политическите промени от 1989-та година и помня много добре колко свързани и неотчуждени бяхме тогава.

Наскоро млада приятелка ми сподели, че следването в чужбина е занимание самотно. „Там си абсолютно сам със себе си и материала, който трябва да усвоиш. Въпреки че поощряват и дори те задължават да работиш в екип, то няма нищо общо със споделената отговорност после, когато започнеш да работиш с колеги. Докато си студент, можеш да се справиш с екипна работа само ако преди това си намерил информацията и усвоил всичко необходимо абсолютно сам. Такава изолация никога повече не ти се случва след като започнеш работа. Всичко е много по-лесно после, когато го споделяш с други хора, с които имате обща цел“.

Това отключи спомена за моите студентски години в Софийски университет, които, честно казано бяха много по-силно присъствени в „Яйцето“ – кръчмата вътре в университета, отколкото в аудиториите. Обикновено се редувахме кой да ходи на лекции и след това подробно да ни разкаже лекцията, докато похапваме кюфтета с таратор. В учебните програми нямаше „екипна работа“, но не е имало нито една сесия, в която да сме учели сами, затворени вкъщи изправени насаме с материала. Не мога да твърдя, че така са правели всички, но поне самостоятелно формираните групички студенти от моя курс точно това правеха. Дори когато останем насаме с купчина учебници и тонове художествена литература за бързо смилане, нямахме търпение да се съберем и да споделяме кой какво е прочел, как го е възприел, какво го е вдъхновило. Всеки събираше своите парчета пъзел и ги изсипваше на общата маса с много евтина водка и коняк „Слънчев бряг“ /за „Плиска“ нямахме пари обикновено/.

Времето на сесиите беше като дълго чакан купон – винаги се събирахме в нечий дом, понякога преспивахме, когато ученето, примесено и с други приказки и творчески пориви продължи до 3-4 през нощта. И тъй като винаги имахме много конкретен общ фокус, това което учехме, някак се втъкаваше в нас, едновременно със споделеното преживяване.

g
Снимка: pxhere.com

Точно така работехме и в първите години на демокрацията в различни вестници, списания, радиа, телевизии. Напълно посветени и заедно. Учехме в движение как се създават, менажират и промотират медии. Не спирахме да търсим и да споделяме един с друг наученото. Да експериментираме, да преработваме западни модели за нашия пазар. Точно по това време се заговори, че алиенацията е засегнала и България като някакъв вирус, който сме прихванали от навлизащата и утвърждаващата се корпоративна култура.

Имаше нещо вярно, защото и ние, затворени в нашите малки фокусирани в обща медийна цел групи, се държахме като пълни социопати с всички, които не са от нашата среда и не ни разбират. Минахме и през горчивия урок на осъзнаването, че нашето вдъхновение, всичко, на което сме горди медиатори, пътува обратно към складовете на редакциите като непродаден тираж. Колкото по-малко съмишленици като аудитория намирахме, толкова повече се затваряхме във все по-малко места и групи, където се успокоявахме, че все пак има хора от нашия вид и винаги имаме вариант поне да живеем живота си, както го разбираме. Без нужда да го промотираме на хора, които не го щат.

g
Снимка: pxhere.com

И така, докато съвсем се загубим. Нормално е, работим различни неща, не така посветени, все по-сами в това, което правим, все повече защото получаваме заплата за уменията си и нещата, от които разбираме. Имаме семейства, мъже, деца, които растат и имат нужда от нашето внимание. Разбира се, отчуждаваме се по някакъв начин, но продължавам да смятам, че това не е алиенация.

Особено когато наблюденията ми се разширяват и върху онова, което се случва на следващите няколко поколения, възпитани без общи дворни пространства, без спонтанно групиране около кауза, а вместо това – фокусирани върху постигане на конкретни цели.

g
Снимка: pxhere.com

Колкото и да изглежда хаотичен светът в момента, истината е, че всяко поколение е носител на съвсем различна вълна от глобалния ни еволюционен преход като човечество. Поколението на 80-те (родените през 60-те и началото на 70-те), към което принадлежа, имаше еволюционната мисия да направи силна вълна, която да помете стария строй и масови убеждения. Родените през 80-те имаха друга функция – да започнат да създават нова структура. Вярно, върху не добре изчистени руини, но все пак точно те бяха първите „отчуждени“, първите деца на вътрешни и външни емигранти, първите отишли да учат в чужбина и научили, че в екип отиваш след като си усвоил материала и правилата сам. И те се справиха доста добре. Почти не познавам човек от това поколение - онези, които посрещнаха 2000 година, когато настъпваше пълнолетието им - които да не умеят да постигат целите си, да възприемат лесно нови правила и структури. Те се наместиха и относително комфортно в корпоративната култура. А по-адекватните излязоха от нея със свое ноу-хау и изградиха собствени компании. Те се спряват и в голяма структура, и като хора на свободна практика именно защото могат и сами да поемат всяко предизвикателство.

Нещо повече – заради умението да се изправят сами пред целите и средствата за постигането им, те отвориха пространство за следващото поколение, родените в първите години на 21 век. В самотата на оставането насаме с целта си, била тя и съвсем комерсиална, те постигнаха изолиране от външните фактори. А това не е алиенация. А нещо, което бих могла да нарека „префокусиране“ и обръщане на погледа навътре.

g
Снимка: pxhere.com

Всички ние, които сме пораснали в споделено намерение за промяна, първоначално преживяхме крах, трудно ни беше да правим каквото и да било без съмишленици. Тепърва се упражняваме в навлизане навътре и отвреме на време имаме носталгия към времената, в които се свързвахме с другите лесно и спонтанно. Но не е дошло все още времето за нова подобна вълна. Сега има друга носеща вълна. Мога да я нарека: „да си честен със себе си“. Точно това правят милениълите. Затова и не признават авторитети. Сега е времето, в което не се налага да се стои по 40 дни в пустинята, за да чуеш истинският си вътрешен зов. Можем да го направим и в комфорта на дивана у дома. Но този зов е категоричен.

Том Робинс много добре го е синтезирал така: „Ако си честен, рано или късно ти се налага да застанеш очи в очи със своите ценности. Тогава си принуден да отделиш това, което е правилно, от това, което е просто законно. Така, по един метафизичен начин, ставаш беглец“.

g
Снимка: pxhere.com

Няма нужда да величаем старото време, да се страхуваме от новото. Колективната еволюция на човечеството има своите начини да ни привежда в тон със себе си. Винаги е по-лесно, когато приемаме нейните дарове, вместо да стискаме онова, което е изиграло своята роля и отминало. Настъпило е времето на новите бегълци. И това е добро.

g
Снимка: pxhere.com

Още от Михаела Петрова:

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Абонамент