Не съм вярвала, че ще живея в свят, в който вече не общуваме помежду си

приятели
Снимка: Thinkstock

Михаела Петрова

„Когато живях в Ню Йорк, се бях ужасила, че хората нямат желание да се събират, както ние. Тогава за първи път усетих какво е да се чувстваш сам сред много хора. Независимо, че работиш, че имаш семейство, че ежедневието те среща с хиляди хора, които иначе са мили, но само когато общувате по предназначение. Извън това не правят контакт.

Олекна ми, когато се върнахме и още докато бяхме с багажа по стълбите, някаква непозната съседка носеше щайга с домати и каза: „Вземайте, вземайте, ще ви дойдат добре след път“. Бях супер щастлива, че след работа мога да мина през нашия бар и всеки път да срещна хора, с които ми е кеф да изпия едно питие преди да се прибера.

Или най-хубавото – когато при някоя такава среща, звънях да кажа само „ще закъснея“ и нощта преминаваше в сутрин неусетно... Сега и тук стана като в Ню Йорк. И това не е защото сме остарели. Аз поне не съм. Ти тогава беше колкото мен сега и живеехме точно така.“ 

"Значи сме станали истински нюйоркчанки" – отговорих на моята приятелка шеговито.

Не, нямаме носталгия към миналото. Много сме щастливи, че то е било точно такова, каквото е било и ни е давало смисъл, цел, смях, истории, които да си разказваме, емоционални приключения, от които да се вълнуваме, всички онези неща, които са превърнали случайните познанства от хайманосване, в безценни приятелства за цял живот.

Защото тя е точно от тези приятелки, с които съм се запознала в един от  „нашите” барове. Във времената, в които понятия като „култов” и „лайфстайл” едва си пробиваха път и още не бяха деформирани от масова употреба. Тогава можеше да се случи – харесвате се, обменяте мисли и някой казва на другия: „знаеш ли, защо не дойдеш да работиш при нас, имаме нужда от човек, който мисли като теб“. 

Тогава, във всички онези кръчми и барчета, в които се събираха по-артистични хора, разните му там флиртове и мъжко-женски задявки, бяха последното нещо, което се случва. Дори имахме изключително високия морал да опазваме тази територия чиста от такива неща, защото можеше да прецака вдъхновението, което имахме едни от други. 

приятели
Снимка: Thinkstock

В тези заведения, където се засичахме случайно, са се раждали концепции на телевизионни и радио предавания, на списания, идеи за книги, песни, за какво ли не. Обсъждахме много неща, които и сега се обсъждат в социалните мрежи, но интимното пространство на личното общуване даваше реални плодове. Това приключи отдавна. Дори не се усетихме колко неусетно тази епоха се изниза. Сякаш е била ескалатор за временно ползване. 

Сега имаме много повече информация и единственото ни желание е максимално бързо да я изхвърлим от главите си, за да не се товарим с неща, които не ни помагат да си свършим работата, която сме намерили след като сме кандидатствали със СV. И сме станали част от екип, в който е почти невъзможно да доведеш приятел, с когото си се запознал снощи в бара и ти е харесало „как мисли“. 

Сега всички имаме разнообразни интереси, но не можем да ги споделяме с всичките си приятели. Който се интересува от йога, фитнес, здравословно хранене, някакви духовни практики, ходи на такива занимания и там си общува целеносочено с други хора, които имат подобни интереси. Но рядко стават приятели. По ред причини – понякога има културна пропаст. В смисъл – това определено не са хората, с които ще отидеш на театър, на кино или с часове ще говориш за някоя книга. Или хората, с които би тръгнал на дълъг път. Иначе са мили хора, с които общуваме целенасочено и сме си взаимно полезни в сферата на интереса, който ни е събрал. 

Каквото и да работим, се научихме да общуваме целенасочено – с партньори, клиенти, рекламодатели, пиари, експерти, но почти не се случва след това да пием по кафе, да се уговорим за екскурзия до Витоша в неделя, а за съжаление – все по-рядко приключваме тези срещи вдъхновени. Напротив – уморяват ни. Както уморява един обичаен ден, прекаран в работа. Дори и когато си успял да си свършиш работата много добре. 

приятели
Снимка: Thinkstock

По едно време много се гордеех, че съм се научила да изключвам работата от главата си, щом затворя вратата на офиса. Убедена бях, че е „духовно постижение“, нали се сещате – онова умение да си „изчистваш главата“. Сега знам, че малко съм надценила собствените си „духовни постижения“. Просто работата не ме е вдъхновявала. Това си го можех и когато бях секретарка в първата година от живота ми като работещо момиче. 

След това се появиха списанията, вестниците, телевизионните и радио-предавания от зората на демокрацията и рязко промениха умението да изключвам. Ставала съм в 6 сутринта, след като съм си легнала в 3, „за да не ми избяга“ изречението, което ще придаде на текста онзи блясък, без който няма да е същото. Или за да си запиша връхлетяла ме идея. 

приятели
Снимка: Thinkstock

Същото се случваше и в любовта. Развълнува ли те някой, лягаш и ставаш с мисълта за него. Без значение какво работиш, човека си стои в мислите ти някъде на 25-ти кадър и дори понякога мислено разговаряш с него, когато взимаш решения. А когато това спираше да се случва и се изненадвах, че ми звъни, докато съм улисана в нещо мое си, разбирах, че страстта е започнала да гасне. Да, казваш си известно време – о, супер, стигнахме до етапа, в който сме улегнала и укрепнала връзка, но в моя емоционален барометър, това е било сигнал, че нещата отиват на приключване. Освен ако някакво общо вдъхновение не запали искрата отново, за да преоткриете смисъла да сте заедно.  

Нямам проблем да приема, че всичко това е нормално. Че човек уляга с годините и полага повече грижа за вътрешния си комфорт. Но не съм вярвала, че може някога да ми се случи да живея в свят, в който да нямаш съседи, у които просто да звъннеш и да влезеш да пиете по кафе, да изгледате заедно някой и друг филм; в който ще свършат кръчмите и баровете, в които се отбиваш като в онзи древен филм „Бар Наздраве“ за кратка смяна на предавката между работа и прибирането у дома.

Приятели пазаруване онлайн вечеря
Снимка: Thinkstock

В свят, в който „всеки ден се случва напълно немислимото предишния ден, в който всеки ден се налага да обясняваме пред другите, а вече и пред себе си това, което до вчера е било напълно самопонятно“. В последното изречение цитирам мой приятел, Марин Бодаков, който формулира най-точно онова, което в момента смущава всички, които случвахме нещата в живота си, заедно с приятели, с които ти харесва „как мислиш“. 

Продължавам да имам доверие в цикличността на историята, разбира се. И си мисля, че навлизаме в период, в който ще се формират по-малки и по-затворени общества, които търпеливо поддържат огъня, дори и много дълго да цари хаос извън тях. С този текст, единствено искам да напомня, че да сме като „нюйоркчани“ не е „нашето нещо“. Че при наличие на истинска, съзидателна страст, не си изключваш главата, а точно обратното – тогава я включваш.

жена природа приятели
Снимка: Unsplash

Тогава започваш да живееш. И че е време с категоричност да се обърнем към вътрешното визионерство. И максимално да ограничим всякакви влияния и мнения, които идват отвън. Дори да идват от най-близките ни хора, важно е да се заслушаме в тишината, докато дойде отговорът на въпроса: аз ли съм това? Само този път може да помогне да надраснем националния казан, в който всеки те дърпа обратно в котела и интернационалните влияния, които повече объркват, отколкото помагат.   

Прочетете още:

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Edna пита

Каква суперсила би искала да притежаваш?

Оферти