Неслучайното предизвикателство 2020

10.04.2020 12:30

Амбициозната 2020 година ни направи свидетели на феномен, на повсеместен проблем или може би най-точно казано на предизвикателство, което, както все повече хора вече осъзнават, никак не е случайно.

За кратко време и почти без да си дадем ясна сметка за случващото се, огромна част от населението на Земята се оказахме затворени, ограничени, и то в различни смисли на тази дума. Ограничени като начин на придвижване, ограничени като комуникация, ограничени като възможност за работа, ограничени в способността си да разберем, да осмислим и случващото се отвън, и преживяването си отвътре.

Ситуацията извади наяве много страх, и колективен, и индивидуален. Страх, събиран с години, че и с поколения. Като че сме нямали време и основание да си изстрахуваме страха, да го огледнем в очите и да го изслушаме, да му посветим внимание и време. И от тази гледна точка случващото се е полезно – онова, което излиза наяве, винаги е по-малко застрашаващо. А и защото страхът със сигурност ни разболява, ако го крием в себе си по-дълго време.

Но как и защо сме си отгледали толкова страх? И дали ако не правим това, което обичаме, не живеем живота, който искаме, не споделяме времето си, масата и леглото си с любим човек, не почитаме и не се грижим добре за душата и тялото си, не откриваме и не подхранваме светлината у себе си и у другите – дали тогава вирусите, със или без корона, са същинската заплаха за нас?

Този проблем, като и всяка друга болест, ни осигурява време за уединение и размисъл, от които обаче този път явно всички се нуждаем. И поне едно е сигурно - след едно такова колективно преживяване, и да не искаме, вече сме други, и помежду си.

Още от Авторите

Колкото по-болезнен и продължителен е един процес, толкова по-дълбоки пластове, вътрешни и външни, докосва и размества, толкова по-трайни са и промените, които навлизат чрез него в светогледа и в живота ни.

Тъй като във фокуса на вниманието ни е болест, боледуване, то случващото се по много начини онагледява, че е крайно време за истинско изцеление – вече не само и единствено чрез външна намеса и лекарства, а чрез освобождаване от страха и превръщане на енергията му в решимост за промяна. Крайно време е да спрем да отричаме „заразите“, „възпаленията“, конфликтите в живота си, а да ги осъзнаем и изразим, да се осмелим да кажем „да“ на онова, което обичаме и искаме, и „не“ на онова, за което се насилваме и с което сме се примирили.

Крайно време е да преосмислим унаследеното и дълбоко вкоренено убеждение, че някой друг може да ни разболее и да ни излекува, че някой друг е виновен за проблема ни и е длъжен да ни го разреши. Крайно време е да спрем да тровим и психиката, и тялото си, и себе си, и другите с токсини от всякакъв вид. Крайно време е да поемем отговорност за изборите си, за живота и здравето си и да спестим на тялото си задължението да се „заразява“, да се „жертва“, да преживява на физическо, телесно ниво промяната, за която жадува душата ни и която никакви външни предпазни мерки няма да могат да ни спестят. Защото този път няма да е достатъчно само „да си измием ръцете“. Този път ще трябва и да се овластим, за да се променим.

Случващото се със сигурност е за добро. И светът ще увеличи светлината си след това трудно преживяване. Но сме свикнали да очакваме светът да се оправи, за да станем и ние „наред“. Всъщност ние трябва да се изправим, за да стане наред светът. За да вземем този изпит заедно, всеки от нас трябва да го издържи и поотделно, първо за себе си. Време е всеки да се погрижи за добруването – своето и общото. В този ред. Защото да мислим за „нас“, за общия интерес, без да сме помислили и да сме се погрижили за себе си, може да бъде опасно. Изпълнени с добри намерения, е много вероятно да навлезем в чужди територии и да погазим чуждото право на избор. Едно здраво „ние“ се състои от здрави индивиди, които обичат и почитат себе си. Такъв човек не би насилил друг, защото не насилва себе си. Би уважил чуждия избор, защото уважава и почита своя.

Важно е всеки от нас да се попита: Кой е моят личен вирус? Каква промяна жадувам, а отлагам с години? Кой е най-големият ми страх? За какво не ми достига смелост? Защото процесът на изцеляване от всяко нещо включва и освобождаване от страха от него – а това се случва, когато видим и признаем неговия смисъл и му помогнем да се прояви.

Всеки от нас носи своята индивидуална отговорност и за живота, и за здравето си. И разболяването, и оздравяването се случват първо отвътре, на мисловно ниво. Отговорността за здравето ни е първо наша лична, после на лекарите или на държавата. Всеки от нас трябва и може да намери начин да се погрижи за себе си, да се успокои, да си повярва, че е добър и можещ човек, после да се погрижи и да успокои близките си, хората до себе си, да вдъхва вяра, надежда и любов. Да отглежда и подхранва търпението - качество, което ни е жизнено необходимо и което неслучайно е в основата на думата пациент. Но и да не чака излишно да направи изборите и стъпките, към които душата му отдавна го подтиква и за които вече е готов.

Болестта не идва отвън, не е случайна и не е резултат на грешка или наказание за греховете ни. Може би затова така масово сега боледуваме, защото от много години си отказваме качествено боледуване - а режем, ампутираме, обезчувствяваме, потискаме онова, което идва да ни изцели, като ни промени. Ако аз се разболея, то моята болест ми идва отвътре, не отвън, носи ми важно и неотменно послание от душата ми и е резултат от нещо натрупано, належащо, отлагано, най-простичко казано - на нужда от промяна.

Тази неотложна промяна сега вече ни касае всички – и да искаме, не можем да продължим по старому. То май вече никой и не иска. И може би затова и не могат лекари и болници да се погрижат за всички ни - защото е време да се откажем от ролята на жертва и да започнем да се грижим за себе си. Кой както може и намира за добре. Време е да се осмелим да поемем отговорност - първо за себе си. С радост.

В това трудно, но целебно време ни е време да приемем голямото предизвикателство да изразим смело своята истина. Този път без да говорим нито от името на жертвата, нито от името на палача, нито от името на болестта. А от свое име. Защото една болест може да бъде нелечима. Но всеки човек с име е лечим. И в него са и надеждата, и вярата, и любовта.

Прочетете още от Илиана Смилянова: