Светла Иванова
Мъжът, в когото се влюбих, държеше ръката ми всеки ден. Къпеше се дори и когато прекарваше деня вкъщи.
Ходеше на фитнес, тенис или просто тичаше в парка. И то - неведнъж в годината.
Понякога идваше с мен на танци, само за да усети магията на тангото. Или да усети мен по-близо до себе си. Канеше ме на срещи, дори и когато се оженихме и никога не закъсняваше за тях.
Плащаше сметката в ресторанта, но можеше да направи деня ми чудесен и без нито един лев в джоба си. В такива дни се разхождахме в парка, прекарвахме цял мързелив дъждовен ден в леглото и ми правеше закуска. Знаеше, че обичам черен хляб. Не забравяше купения от мен пуловер в гардероба, натикан в най-долния рафт.
Забелязваше новия ми лак за нокти и не ми правеше забележка, че е прекалено ярък. Можеше да ми избере роклята, която най-много ми отива и чантата, от която имах нужда и да ги купи, без да забележа, че общият ни семеен бюджет е намалял. Не чакаше Коледа, за да ми ги подари.
Харесваше косата ми пусната. Подаряваше ми цветя. Е, понякога късаше някоя препикана от куче маргаритка по пътя и я закачаше в косите ми. После научи сина ни да ми подарява цветя. Никога не забравяше да го вземе на време от детската градина. И винаги намираше 15 минути да си поиграе с него и да му разкаже приказка.
Разказваше истории и на мен. На повечето мъже сякаш им свършват историите, когато се омъжат.
Обичаше да чете книги. Знаеше какви книги обичам аз. Целуваше ме и за лека нощ. Не се оплакваше, че ръката му е изтръпнала, защото цяла нощ съм лежала на нея.
Когато се оглеждах в очите му, се чувствах най-красивата жена на света…
* * *
Жената, в която се влюбих, отговаряше на целувките ми. Имаше време за всичко – да сготви, да подреди апартамента, да изглади ризата ми, да стане преди мен и да направи закуска.
Когато отивах в командировка, не се сърдеше, а ми помагаше да оправя багажа си. Понякога не можеше да стигне до залата, но правеше упражнения вкъщи. Обичах да я гледам. После се къпеше и слагаше от същия парфюм, който на времето ме накара да се обърна след нея. Искаше да имаме много деца и беше готова да изостави кариерата си, за да се грижи за нас.
Е, поне докато децата поотраснат. Никога не се сърдеше, че тя е по-отговорна за възпитанието им. Не ме караше да сменям памперси и да ставам посред нощ, за да нахраня детето. Смееше се на историите, които ѝ разказвах. В редките случаи, когато ѝ поднасях закуска – пържени яйца с филийка и портокалов сок, не разваляше настроението ми с диетата си, като започваше да ми развива теорията, че не трябва да се приемат протеини и въглехидрати заедно, че най-неподходящата комбинация за диетата ѝ са яйца и сок, защото киселите плодове сериозно пречат на усвояването на протеините.
Веднъж ми изплете пуловер – кога го направи, не знам, но ми беше по мярка. Не държеше да го нося. Друг път ми купи онази „джаджа“ , както тя я нарича, от която имах нужда за телефона си. Дори не бях забелязал, че я е запомнила, защото изобщо не се интересуваше от технологии. И колко бързо се оправяше, когато изненадващо я канех да отидем на ресторант. Нищо, че беше сготвила през деня.
Не се променяше. Не боядисваше всеки месец косата си в различен цвят и я носеше пусната и винаги чиста. За да я поддържа, не ѝ трябваха часове във фризьорския салон. Дори и вкъщи си слагаше лек гланц и грим, който само подчертаваше чертите ѝ, така че, когато ги махнеше, си беше пак същата. Не носеше стария си изсулен анцуг вкъщи. Не се промени и след третото ни дете. Е, поне в моите очи. Има жени, които сякаш никога не остаряват. Бях влюбен в нея. И тя в мен.
Виждах го в очите ѝ, дори и без да ми го казва…
Остаряваме тогава, когато започнем да разказваме спомените си. Не разказвайте спомени, а ги създавайте!
Прочетете още статии на Светла Иванова:
Всичко, което се случва в живота на Edna жена
Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.
Добави ни в предпочитани източници в Google
