Пиша този текст наум от няколко седмици…
Реших да ви разкажа за една моя тъмнокожа приятелка.
Чудех се дали да я нарека „приятелка“, или „позната“, но докато стигна до белия лист, бях убедена, че „приятелство“ е по-точното определение.
Запознахме се в градинката до блока ни, която е дворно място на много деца. Там всички се знаем. Ние, майките, сме приятелки, децата ни - също.
Свързват ни игрите навън, рождените дни на децата ни, споделени кафета, сладки приказки, обмяна на опит, взаимопомощ, а понякога и съвместна почивка.
Един ден се появи Мария. С една метла и с нейното момиченце Мира. Веднага се забеляза от всички - първо заради външността ѝ (не знам със сигурност какъв е произходът ѝ - ромски, турски, индийски или друг), после заради метлата. Запретна ръкави - нещо, което ние, останалите майки, отдавна бяхме планирали да направим.
Първо помислихме, че от фирмата за чистота или общината най-накрая някой е стигнал и до нашата площадка. После се оказа, че Мими вече живее под наем в блока до градинката и първата ѝ работа беше да почисти около него. Това не е единственият път на ентусиазъм от нейна страна. Вече редовно имаме чиста площадка! И така, запомнихме жената с това, че не планове и организация, а обикновена метла и лопатка трябват, за да се случи нещо.
От този ден нататък откривах все повече нейни положителни качества, освен трудолюбието. Мими никога не стои отегчено да пуши на пейките отстрани, а сякаш има енергията на всички ни за игра. Освен това притежава така разтоварващото чувство за хумор, въпреки нелекото ѝ материално положение. Скоро стана първа приятелка с децата ни – дундуркаше бебетата, играеше на криеница с подрастващите, на федербал и топка с големите… Няколко седмици по-късно Мими я харесват от най-малките до техните каки и батковци, майки и бащи, детегледачки, баби и дядовци.
Първа става, ако чуе детски плач или види обелено коляно. Има силно чувство за справедливост – никога не оставя някое дете да нагруби друго, не чухме лоша дума от устата на нейното момиченце, или ако се изпуснеше да повтори нещо, чуто от друго, майката търпеливо и без шамари ѝ обясняваше как трябва да се извини на другарчето си.
Веднъж я почерпих кафе, а тя още на другия ден върна жеста, като направи у дома си и донесе в градинката. Един ден дъщеря ми подари на нейната Мира плюшена играчка. Още на същия ден дъщерята на Мими донесе нейна любима играчка, за да ѝ върне жеста.
Разменихме си телефоните. Понякога ми се обажда просто да попита как сме, ако не ни види няколко дни на площадката. И до днес, ако направя някой жест към Мими, тя ми звъни и ми благодари толкова сърдечно, че си казвам – защо всеки един от нас не е такъв като нея. Но и това с жестовете Мими не оставя така. На свой ред ще ми донесе голяма торба с набрани от нея череши и още една - с измити, да почерпи децата в градинката или ще измисли нещо друго.
Днес ще предложа на всички родители да събираме пари и да плащаме на Мими за поддръжката на нашия общ двор – кварталната градинка. Вярвам, че никой няма да откаже, вместо да изпие една бира или кафе по-малко на месец, да ѝ осигури временна работа. Не знам дали ще приеме. Но сигурно няма да откаже, ако я поканя на гости да си поиграят децата ни.
Мими си търси работа и детска градина за дъщеря ѝ. Израснала е в дом, но има средно образование и както се убедихте, добро възпитание и още куп положителни качества, които те карат да я харесаш. Но най-важното е, че държанието ѝ служи за пример и подражание, както на собственото ѝ, така и на нашите деца. А и на нас родителите.
Дискриминирането съществува и в повечето случаи започва от улицата, от цвета на кожата, от най-ранна възраст. Говорим за интеграцията на малцинствата като за външен проблем, в който няма как точно ние да участваме. Като дълъг процес, по който много можем да разсъждаваме, но малко да правим.
А не е ли просто възможност и желание да допуснем до себе си някой, който има вътрешна потреба да общува, да се развива, да има приятели? Също като нас.
Нашата личност е ключът към това какви ще станат децата ни.
Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.
