Калин Терзийски
Направил си такъв филм, какъвто не съм гледал от сто години! – написах му на есемес аз.
А той ми отговори: Ха-ха, така е, като не гледаш кино.
А аз не се сдържах и му отговорих: Абе, ти нищо не разбираш! Аз съм тук на един коктейл, вървя напред-назад като умопомрачен и разказвам на всички за филма!
А той: Ха-ха, така, така.
И горе-долу това беше нашата комуникация в тая вечер.
А, да, също така му се и обадих, но не можах нищо особено силно да му кажа. Само мучах, повтарях някакви празни думи: Невероятно, просто не знам! – ей такива думи, знаете как човек не може да изрази чувствата си, когато са силни.
Това беше разговорът ми с Камен Калев. Преди седмица той ми каза: Отиди и гледай моя филм „С лице надолу“.
И вчера аз го гледах.
Знаете ли… Ще взема да зарежа писането! Нищо особено не може да се постигне с него…
Ще ми се да хвърлям и аз гранати с гранатомети по разни богати свине, наследство от социализма. Шегувам се. Ще ми се да имам по-силно оръжие от думите, за да изразявам мислите и чувствата си.
Знаете ли защо? Защото ми се струва, че думите се поизтощиха. Сега искам да кажа страшни неща за филма на моя приятел и някак – знам, че няма да мога.
Не че аз няма да мога, но сега, мама му стара, и за реклама на паста за зъби, и за тоалетна хартия се използват такива суперлативи, че моите думи ще изглеждат пред тях като варени картофи пред атомна електроцентрала.
А аз искам да кажа страшни и силни думи за филма на моя приятел.
Вижте, вижте! Няма никакво, никакво значение, че той ми е приятел.
Сега ще ви кажа: Плюя на лицемерните времена, в които – а те и сега продължават – се говореше и се възхваляваше до небесата само това, което е наше, шуробаджанашко, или пък е подмазване! О, българите се казват "срам и позор", те само това знаят – да говорят сладко за тоя, който може да ги бие или чука.
Но аз съм казвал неудобната истина в очите и на високопоставени хора...
И такива разни. Блудкаво ми е от угодничество. Сега не става въпрос за това. Забравете, че казах, че Камен ми е приятел.
Ако ще – заради тоя филм и свой враг бих го направил – за да повярват на думите ми!
И така, аз казвам: Филмът „С лице надолу“ на Камен Калев е такова постижение в българското кино, че аз съм едновременно смазан и възхитен, и объркан, и ми се плаче, и ми се пее, и ми се ще да прегърна това момче-режисьор, и ми се ще да викам по улиците: Гледайте тоя филм, моля ви, гледайте го!
Велик филм.
Размазващ, някак обикновен, това-което-е, необикновен, пълен с крупни планове на лица и очи, мрачен, поетичен, вдъхновен, отчайващ, покъртителен, изваждащ сърцето, изпълващ душата с кал, изпълващ душата със страх, пречистващ! Ужас и възторг ме обхванаха, и такава тъга, че ходех и охках тихо, след като го гледах, да.
Краката ми трепереха.
Филм за малки момичета, които ги карат с микробуси в Европа. За да правят свирки. И те го искат.
Карат ги към тая лакома и безлична всепоглъщаща Европа с милионите ѝ пороци. Защото друг път няма.
И има в същото време. Но няма чия силна ръка да ни поведе по него, няма. Велик филм, за Бог и за хората. В който хората са това, което са – нищожни.
Но в най-фините, едва доловими, красиви и поетични нишки, сплетени в оловносивата тъкан на филма, се провижда, че ние, хората, ние можем да бъдем и величествени. Могат, могат, могат. Можем, можем, можем. Бог ни е свидетел.
А аз – докато го гледах – пиех чаша вино. Треперех. Гордеех се с моя приятел.
Казвах си: Е, кой ли би искал да гледа такъв тежък филм? И се вбесявах от мисълта, че великите филми не се гледат, защото натоварват капризните, лениви и повърхностни консуматорски души!
И наистина - после отидох на светски коктейл. На годишнина на едно женско списание. И нищо друго не говорех, освен: Гледайте тоя филм. Моля ви! Гледайте го! Краката ми треперят след него. Грамаден филм!
Така говорех.
И ме беше страх, че хората нямат моята чувствителност, че времето се разпада, че общият ни смисъл и общите ни ценности и общите ни знания вече не са общи; а вече ги и няма…
…че няма общ контекст, тоест – когато говориш – едва ли наистина някой те разбира задълбочено и така, както ти би искал…
Страх ме беше от това; мислех си за рекламите, които подобно на мен – с гръмки думи и екстатичен патос хвърляха страшни и силни думи.
Усещах, че сега всеки хвали някаква стока, просто защото лениво очаква да му се плати или да обслужи някаква маркетингова, пиарска схема…
И все пак, въпреки че знам какво е времето, знам какви са хората, знам всичко…
Аз увещавам, приканвам, моля, настоявам да гледате тоя филм: „С лице надолу”.
И дано, гледайки го, заедно със срама, който поражда драстичното съдържание, изпитате и гордост. От това, че в България отново се прави истинско изкуство.
Да. Велик филм!
* * *
Прочетете още от Колонката на Калин Терзийски в Edna.bg:
Сънят на разума ражда чудовища
Парите като извор на спокойствие
Инструмент на доброто или какво се случи в Горубляне
Събитието на 2015-а година за мен
* * *
Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.
Добави ни в предпочитани източници в Google
