Калин Терзийски
Бях в един духовен център. Поканиха ме там. За деня на Будителите. Той, денят, още не е дошъл, но скоро ще дойде. Не говоря за датата. Нали разбирате?
Духовен център, намиращ се в най-старото училище във Варна. Било музей през социализма. Преди това имало и църква в него. Сега, след социализма, църквата е възстановена.
При влизането в църквата изпитах особено, благородно чувство. Сега ще се опитам да направя такава еквилибристика, че да ви го обясня, колкото и изумително сложно да е. Аз харесвам Маяковски.
А той е казал едни думи, които още повече ми харесват, някак си: “И откак един стар, впиянчен поп ме учеше на стар църковнославянски и ме налагаше с тоягата - оттогава намразих всичко старо, всичко църковно и всичко славянско.”
Какъв горд, гневен и весел бунт срещу авторитетите, срещу институциите и срещу тягостните традиции! Ура – съвсем в мой стил! Харесвам Маяковски! Та нима моят стил не се изграждаше в младостта ми именно с парченца от Маяковски, Висоцки, Джон Ленън и Джим Морисън?
Но в миг – влизайки в тая стара, мила черквица (в старото, най-старо училище), се сетих, че Маяковски именно, когато е говорел тия неща, е бил подкрепян изцяло и усилено от най-енергичната, агресивна и безкомпромисна антирелигиозна идеология на света. Значи – и на него не му е бил чист косъмът. Ха-ха, шегувам се. Но все пак – би ли бил толкова анти, толкова безцеремонен към църквата и традицията, ако не беше подкрепян от антирелигиозната революционна съветска власт?!
Аз изпитах благо, благородно чувство, защото, влизайки в тая черквица, някак по чудодеен начин успях да смиря едно с друго всичко в себе си. Не изпитах лошо чувство или презрение ни към старата черква, ни към Маяковски – мразителят на стари черкви. И старото и църковното и християнското, и маяковското, и бунтарското в мен – притихнаха си се сглобиха едно с друго.
Та те са си части от мен, какво да ги отрязвам ли, да се срамувам ли от тях?
Аз харесвам и Джим Морисън, който пее “Не можете да се обръщате към Господ с молитва“ в песента си Дъ Софт Парейд, но се и прекръствам, влизайки в черквицата, защото съм християнин. И обичам Бог, както малко детенце – майка си. В смисъл: сърди и се понякога, после пак я обича до разтреперване; и протяга ръчички към нея в плача си. А понякога тропам с крачета от гняв.
Аз съм всичко това и само смиряването на частите ми – бунтовникът с благия смирител, съмнителният с вярващия, будният със спящия, нервният със спокойния, лудия с трезвия – само това смиряване ще ме доведе де единен и пълен, истински Аз.
Аз съм жена, мъж и дете, грубиян и нежно цвете. И само ако смиря всичко и не мразя нищо у себе си, та дори и импулсивното и алчно животно, което ламти ей там – в мрачината на ъгъла на моето мене - ако приема всичките – само тогава ще съм аз. Аз.
Ето това беше моето усещане при влизането.
А после казах няколко думи на събралите се деца. Млади момичета и момчета. Красиви, апропо. Харесвах ги и малко се смущавах от тях. Всъщност – говорих им два часа, така че „няколко думи“ е малко относително.
Казах им, че ако някой им пее познати песнопения за великата ни история и великите ни будители от миналото, тоест, ако им напява и каканиже баналности, познати до болка тъпотии за прославения ни род и за великите ни люде от минали времена – той само долива упойка в коктейла от упойки, който им осигуряват рекламата, медиите, училището, официалната култура, политиците, говорителите, ха-ха негодници на обществото и така нататък. Само още малко упойка!
Казах им: Вижте, ние си говорим всичко това, а в същото време съм виждал в началото на куп български градове надписи с големи букви и нецензурни думи, написани от футболни агиткаджии.
Да видим какво ли е било преживяването на този, написалия това? Той сигурно все пак донякъде е осъзнавал, че пише не само за един противников отбор, а за един човек, който е умрял, с идеята, че ще донесе свобода и на такива като него. Нали? Как мислите?
Децата не зашумяха, но аз и не очаквах шум. Шумът идва после.
Говорих им за литографията на Гоя ”Сънят на разума ражда чудовища”. Питах ги знаят ли кой е Гоя. Една учителка се разпали и каза (явно го прие лично): Всички деца знаят Гоя!
Но аз повторих три пъти въпроса си и те не отговориха. Явно не им се щеше да уточняват – знаят ли или не знаят. Но за мен това не беше важно. Знаенето на разни Гои не е най-важното нещо на света. Апропо: И знанието е една чудесна, гнусна упойка за будността. Високомерното знание. Надменните книжници и фарисеи покрай Иисус са били добър пример за това - как се тъне в самодоволния сън на надменната образованост.
После говорих на децата за Христос, който не раздал визитки на търговците в храма, не им предложил да дойдат на неговите уъркшопове на тема "Духовност" или "Как да постигнем хармония в офиса". Ами ги нашибал с камшик! Поне Рембранд го изобразява с камшик, а той може да ги е бил и с пестници.
И им казах, че се буди с кофа вода, с псувня или шамар, а не с мазни и благи думи.
Децата не реагираха много. Но аз виждах очи, които ще се отворят. Дано, дано, дано - казвах си.
После се прибрах. В хотела, за да напиша това. Аз работя. Моята работа е мисленето. Като писател аз не измислям нищо, просто записвам мислите си. Чувствам това като дълг. Изпитвам смирено, тихо пренебрежение към писателите, които търсят разни интересни сюжети или си измислят истории. Аз само записвам истината на душата си – тоест – искрено описвам душевните си съдържания. Феномените на своята душа.
Не съм сигурен, че това може да ми послужи за оправдание пред Бог. Но – той прощава.
Да, последно бях казал на децата…бях им казал: Да си буден, това означава напълно ясно и добре да усещаш и да осъзнаваш болката на живота. Да виждаш действителността. Без очилата на религии, идеологии и науки. Просто така. Доколкото е възможно. Все пак – словесни сме и сме хора, колкото и да е трудно това. Живеем чрез понятия, представи и чрез придобити ценности. Но – колкото може – по-необременено – по-непредубедено и по-чисто да приемаме истината и болката на света. А и насладата. Да приемаме света. Такъв, какъвто е.
Какъв е?
”Ако прочистим дверите на възприятието, ние ще видим света такъв, какъвто е – безкраен.” Припомних си това на влизане в хотела. Думи на Уилям Блейк. Бях забравил да ги кажа на децата. От тия думи идва и името на моите любимци Дъ Дорс. Дорс ъф персепшън.
Казах още на децата, че съмнението никак не пречи на вярата. Защото те са едно цяло.
Сега ще трябва да осмисля тия думи. Но някак си им вярвам. Откъде ли се появиха в моята, точно в моята глава?
Ще мисля, тази нощ ще мисля. Както правя цял живот.
Ще бъда буден.
* * *
Прочетете още от Колонката на Калин Терзийски в Edna.bg:
Парите като извор на спокойствие
Инструмент на доброто или какво се случи в Горубляне
Събитието на 2015-а година за мен
Но това не е ли мръсна съблазън?
* * *
Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.
