Калин Терзийски
Не е достатъчно, естествено!
Така казвам на бай Димчо и си седим. Той и седи, и ходи, и се смее, и вика „разбираш ли“ по един такъв, свой си начин. Всеки човек е своеобразен. Някой – като Димчо – повече. Той е друг.
Никой не е по-различен. Така казва умореният глупак у мен. Има и такъв човек в мен, знам го аз. Той се прави на мъдрец, о, да, той е уморен. Той е умен, образован, отегчен интелектуалец – той знае всичко!
За позата на мъдреца най-добър аксесоар е малко надменна умора. Мъдрецът в мен е уморен и отегчен, всичко му е ясно, всичко му е безразлично; той е страхлив и претенциозен, нищо не може да го възхити. Той е възрастен човек, той е образован. О, мамка му! Та именно той – този мъдрец и умник и отегчен многознайко у мен – казва, че няма нищо особено у човека, нищо кой знае какво за възхищение и за учудване няма у никого. Всички хора са малки, смъртни и относителни, всичко е относително, светът е краен, нищо не е велико и нищо не е абсолютно. Можем само да седим и да охкаме от възвишена, надменна досада: Колко краен е животът, колко предвидими са хората, колко преходно е всичко! Позата на образованата глупащина!
Слава Богу – у мен има и друг човек, който знае що за жалка гнида е образованият, префърцунен многознайко и обезценител. У мен живее и един възторжен луд, един нормален, смеещ се и върлуващ веселяк; Дионис и шегаджия, митоман и обожествител на всичко – от мравката до котката, от катедралата до картината на Гоген. Има и такъв човек в мен. И аз знам кой от двамата е мой любимец и кой трябва да бия с колана си по-често.
Та – бай Димчо.
Аз съм на фестивал на късия разказ във Вроцлав. И ме е страх. Мразя да давам интервюта на английски, да водя представяния на книги на английски. А ми се наложи. Тоест – би ми се наложило, ако го нямаше бай Димчо. Но той, слава Богу, е тук. Един писател не бива да говори на несъвършен език. Всеки език е несъвършен, но понякога, в някои чудни моменти – когато много обичаш и усещаш собствения си език, родния – постигаш доста добри висоти с него, става ти хубаво! Усещаш се като еквилибрист с прът, в краищата на който има два сервиза кристални чаши. А ти си вървиш и тананикаш нещо. На родния си език.
Да седнеш да представяш книгата си на език, с който няма да си тоя еквилибрист, а ще си полупияна кръчмарка, която носи две халби бира, но се спъва, клати се, разлива и хълца – не е хубаво. Не е. Знам английски, колкото да съм именно такава кръчмарка. А не съм го научил по-добре, защото ако питаме тия, които ме мразят – съм мързелив. Ако питаме тия, които ме обичат – не съм имал пари и време да го науча. Цял живот работя – това е моето оправдание, работя като дявол. И нямам време, та да седна на всичкото отгоре като някой малък аристократичен юноша – да уча разни езици. Колкото – толкова. Миньорите нямат време да учат езици. А аз съм миньор. На моя си език.
И чудо, деус екс махина - бай Димчо е тук. Той е българин от Вроцлав. Трийсет…о не, четиресет години живее тук!
Сещам се за тия нищожества, които ще се заядат за това – правилно ли е да се пише „четиресет“; с тях някой ден бих провел огромен спор, бих им разказал за полифоничната хармония по Роман Ингарден, за това как добрият писател трябва да пише именно с такава мелодия, която да съответства идеално на смисъла на написаното, та ако ще понякога и с неправилни думи…
Но – както и да е…Бай Димчо…Той, казах, е своеобразен. А идиотите, които се хващат с неправилните думи и правописните грешки, няма да забележат в текста нито него, нито нещо друго, осен сгрешените запетайки…
Той живее във Вроцлав от четиресет години. И аз – българският писател, който представя България на този голям фестивал – имам нужда от него. За да ми превежда. Бай Димчо е хипи, фанатичен добряк, мил бърборко, дългокос музикант, жива история на града, жива история на отношенията между два народа, жива история на Европа – защото това е именно Европа.
Дошъл е на 18 да учи кибернетика в тоя грамаден, готически, имперски град, заживял, посвирил по улиците, запознал се с всички, построил къща в центъра, отгледал две българо-полски дъщери, поживял с жена от украинския, всъщност напълно полски Лодз (което всъщност е пълна глупост, но я пиша, за да е поетично – защото няма полски, руски, турски или боливийски градове, а има градове на бай Димчо, на мен, теб и оня другия – държавите и народите са измислени от алчните и злите, от хората без сърце и фантазия)– та както и да е – бай Димчо поживял, свирил, загубил къщата си, останал беден; но също така - посрещал българи, организирал разни събития, опитвал да обедини българската общност, карал колелото си из средновековните улички, които всъщност са от 50-те години на 20 век, защото градът е бил напълно унищожен от снарядите и бомбите във войната и след това – камък по камък възстановен; бай Димчо правил чудеса от скромна доброта и помощ, живял скромно и без пари, без работа, без официална професия – като щурец, като артист, като особняк, като бродеща история на всичко и нищо, като разказвач на своята история и на историята на света…
…Бай Димчо беше оставил колелото си някъде из града, той го оставяше навсякъде, защото то беше по-евтино и от бирата, с която го бях почерпил…а го черпех – след всички събития, на които ми беше помагал безвъзмездно и самоотвержено - защото нямаше как иначе да му се отблагодаря. Пари нямаше как да му дам, защото може би щеше да се обиди. Но си давах сметка, че именно той, милият стар дългокос беден българин, той ме спаси от противното положение да говоря не като фин и прецизен писател, а като нахален политик, който ползва думите като домати за замеряне е като тесли за тропане по стената…
…Той ме спаси от глупавото положение да ходя из града, без да знам нищо за него, чужд и неясен, без да има кой да ме просветли. Той беше домакин и приятел, водач и Вергилий в тоя средновековен имперски рай, защото Вроцлав е рай, наистина, светло и живо място. Бай Димчо не ме остави сам. Водеше мен и Иванчето, моята прекрасна жена, развеждаше ни, показваше ни катедрали и музеи, превеждаше ни при всяка среща, превеждаше по време на интервюто за телевизията, което трябваше да дам – и аз усещах с все пак живото си чувство за езика въобще – че превежда много изискано и точно.
И той – когато вече седяхме – попривършили всичко официално и всичко задължително – той каза, че никак не е достатъчно.
Това, което прави държавата, културните ни институции и всички там наречени с всевъзможни имена неща, които би трябвало да са синоним на отговорност и отношение, но май не са. Но ние, Боже Господи, нали ние това си го знаем, а щом си го знаем и щом сме наясно – махваме с ръка и отминаваме…Като знаем за една жалка дреболия, ние все едно я изключваме – О, ние знаем за това, така си е! – и все едно проблемът престава да съществува!
Ясна работа! – и махваме с ръка.
Не е достатъчно… – казвам аз – а Вроцлав е столица на културата през 2016-та, дявол да го вземе. А когато идва български писател на фестивала тук – няма кой да го посрещне, освен теб, мили бай Димчо, а ти си просто един уличен музикант, който живее на социални помощи…и не получава нито стотинка за тия усилия…поне така ми се струва, поне така изглеждаш, бай Димчо, сам самичък – борец за културата на България в тоя хладен рицарски, хубав град…А другите…всичко там…нали разбираш, официалната хм…
…ти си тук и стоиш с мен, помагаш ми, защото си добър и самотен човек, но няма друг, няма друг…няма кой да събере българите, няма кой да каже нещо, няма кой да се погрижи да сме заедно и да имаме чувството, че представляваме нещо…че сме нещо…абе… - и аз усещам, че ставам досаден дори на себе си – та нима не ни е ясно всичко това!
И бай Димчо се усмихва, вика „така е, разбираш ли“ пие малко бира, аз пийвам малко вино, виното тук - ако не е чилийско - не е хубаво, усмихваме се; полякините, струва ми се, дори и да не бяхме ние, възрастните мъже, пак биха били много хубави; катедралите стърчат като триъгълници на строги учителки по математика, само единствената барокова – като транспортир; и вечерта пада и е необичайно нежна и топла за октомври, за славянския север, за наше време…
И с бай Димчо се разделяме и аз искам да кажа на някого колко мил, самотен, несамотен, космически, вечен и хубав човек-хипи и миролюбив мъдрец живее в тоя ми ти Вроцлав…
…и колко се бори той за това - светът да е по-гостоприемно място; и българската култура, ако все още има такава, да има място в тоя град, и в тоя свят.
И ми се ще…и ето – казвам го.
А той ще си бъде там. Аз вече ще съм се върнал тук. Но „тук“ и „там“ няма за хората с размах. И за достатъчно самотните. За тъжните и за възторжените.
За претенциозния, пълен с многоучена досада глупак, който е част от мен всичко това няма значение. И за всички безразлични, образовани, самодоволни културни свине. Няма значение нищо. Те живеят в надутата си, скучна претенция.
Но в мен има и възторжено човече, в мен има и един малък бай Димчо – той е също част от мен. И благодарение на него аз се натъжавам, страдам, възхищавам се, и се гордея, и търся сметка, и ръмжа, и пея, и ръкопляскам!
Чао, бай Димчо, достойни човече, посрещай всички българи, карай ги да се чувстват като у дома си. А ако някой ти помогне – някой от тия, надутите, уредените, платените, институционалните – ти му се усмихни. И у него може да има нещо…Нещо ценно.
Бог да е с нас!
Ха, та той е!
* * *
Прочетете още от Колонката на Калин Терзийски в Edna.bg:
Парите като извор на спокойствие
Инструмент на доброто или какво се случи в Горубляне
Събитието на 2015-а година за мен
Но това не е ли мръсна съблазън?
Обичам да си говоря така с хората
* * *
Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.
