Викат ме на среща с кметицата. И аз отивам.

В НДК-то, което се казваше Людмила Живкова, където стенописи на Светлин Русев – нейния приятел – покриват стените. И там – среща на хора от партия, която се бори срещу последствията от комунизма. Странен е тоя живот.

Пътят към Европа беше затворен благодарение на тая власт, която построи това НДК, в което сега се събират хората от Граждани за Европейско Развитие и така нататък. Смешен е тоя живот.

И е крайно време да усетим тая негова смешнота; да го усетим, да се разсмеем и да си простим един на друг дребните глупости. Защото целият ни живот и без друго е странна плетеница от недомислици.

Така че – който го дава много сериозно – просто сам се натиква в капана на пълната глупост!

Голяма конфузия ще ти докара всяка тъпа и надута сериозност, приятелю! – така ми се ще да кажа на българина и да гo хвана за носа, пък да го целуна по челото. Ето, борците срещу социализма са в сградата на самия социализъм – с нейните социалистически стенописи. А в същото време аз виждам в една от фигурите от стенописа извънредно характерната поза на жената от Синьо голо тяло (от галерията в Балтимор) на Анри Матис. М-да. Бай Светлин – комунистът – е образован човек; подобно на всеки голям художник е взаимствал силни и вечни пози. Така Мане е взел позите на две от фигурите в Закуска на тревата от Рафаело. От Присъдата на Парис.

А пък като погледнеш - Матис не е бил комунист…

…и всъщност всичките тия неща са една чудовищно смешна щуротия – тия неща с надутата поза на отричане и непоносимост. Една шепа хора, които се боричкат, защото нямат ум да се съберат и както са малко и не особено силни – да се хванат да работят заедно, защото иначе си…сега ще се наложи да псувам, но не – хайде този път няма да псувам.

Така де. Поканиха ме да се зарадвам на началото на предизборната борба на сегашната кметица. И аз се зарадвах. В залата беше пълно с народ. Аз обичам тая сериозна и умна жена, не я свързвам с никаква партия, но все пак  - тая зала беше пълна с партия. Партийните неща – атрибути, същества и усмивки – бяха доста много.

И аз започнах да правя това, което правя обикновено в такива моменти – започнах да правя анализ на това, което изпитвам. Защото мисля, че така – анализирайки себе си – и описвайки този анализ – мога да съм полезен на други хора, попаднали в подобни ситуации.

Първо ми стана подозрително. Няма човек на изкуството, пък и човек на свободната съвест, който да не изпитва параноичен страх от партии.

Всеки човек, заложил най-вече на своята независимост и необвързаност, се притеснява ужасно да не го свържат с някоя партия.

И честно казано – повечето хора на изкуството, пък и повечето независими хора изпитват чувство за нечистота от партиите и политиката.

Аз обаче не искам да съм параноик. С разума си осъзнавам, че политиката е единственият смислен и хуманен начин за управление на обществото. Другото е тиранията.

Така че – казах си – моите (и на другите творци) съмнения и омерзения към политиката и политиците са от ирационално естество. А освен това – казах си - подозрението към политиците и политиката са ни втълпени. А кой обича да се опира на неща, които са му втълпени? Против волята му. Или – неусетно – зад гърба на волята му? Защото главно оръжие на съвременната политика е очернянето на опонентите (пък и оръжие на всяка политика) ние оставаме с впечатлението, че всички политици са черни. Та има ли политик без опоненти? Да – всеки политик си има противници, а те – борейки се срещу него - майсторски го очернят. А ние оставяме това мудно говедо – мнението си – да бъде пасено от тях – на воля.

Та нима не смятаме, че всеки политик е воден от нечисти подбуди, именно защото така ни втълпяват неговите противници?

Тоест – ако аз се отдам на параноята си и на ирационалната си непоносимост – просто ще вляза в ролята на лесен за манипулиране глупак.

После видях колко много интелектуалци и артисти има на тая първа предизборна среща. И изпитах нещо като разклонение на параноичното чувство – това разклонение беше повече свързано с подмазвачеството. Казах си в миг: А сега дали няма някой да ме обвини, че се подмазвам на властта?

И в мен изригна вулкан. Ако има нещо, което ме кара да избухвам и беснея, е мисълта, че някое мизерно лайно може да си помисли, че аз съм се подмазвал на някого. Че се подмазвам или че мога да се подмажа в бъдеще.

А всъщност – аз се подмазвам. Обичам силните хора, властните и известните. И си го признавам – и пред себе си и пред всички. Защото това е най-важната цел на писателя – да успее да покаже на другите как може да се практикува осъзнатост и пълна искреност. Да. Видя ли прочут човек, известен, силен и успял – пък особено с власт – изпитвам симпатия към него.

Смятам, че единствено оправдание за мен в случая е, че всички хора изпитват същото. А как, ако не „готовност за подмазване“ можем да наречем тая симпатия, която изпитваме към силните?

Но повечето хора не си признават, че това го има и у тях. А някои дори не го осъзнават. Повечето хора не осъзнават това, което се случва в душите им.

Можеш да видиш такива да се подмазват до безобразие – и след това да твърдят, че никога в живота си не са се подмазвали.

Но при мен има и друг – типичен за интелектуалците, дълбоко вкоренен рефлекс: Да се бунтувам срещу подмазваческите си склонности!

И затова в поведението ми се развива една особена диспропорция. От едната страна аз съм мил и вежлив с големците. И малко след това – като се погнуся от себе си – че съм такъв лесен и лигав подмазвач –аз избухвам и ставам агресивен към тях. За да докажа на себе си, че съм смел и независим. И става „дявол на магаре“. В смисъл – пълна идиотщина. Държа се вежливо, симпатично, подавам ръце, говоря ведро и учтиво, правя всичко възможно да се харесам. И изведнъж – бааам. Ръмжене и отричане. За да се почувствам като горд бунтовник и да ми е приятно от себе си.

Мисля си всички тия неща, анализирам се, чудя се дали и другите хора – мъже и жени – умни и образовани – на тая предизборна среща - си ги мислят.

Навярно и през техните глави се извъртяват такива едни анализи.

Но аз си давам сметка за едно: Колко инфантилни са емоциите ми. Колко тия мои паранои, омерзения, пристрастия и антипатии, бунтове и ревности са смешни и нелепи. И колко смешно са ми натрапени разни глупашки нагласи и представи.

Боже. Има хора. Усмихват се. Смятат, че е редно да се работи. Гледай ги открито, не крой интриги в ума си. Бъди чист – и нека и те бъдат чисти в очите ти. Ако някой лъже – не ти, а той влиза в капана!

Но ако ти мислиш по цял ден и нощ за неговата лъжа – ти ставаш по-голямо нищожество и от него.

Пък и да не забравяме – само крадецът вика „Дръжте крадеца“!

Бъди чист, човеко, вярвай на всички, работи уверено, помагай на кметове и кметици, ако искат да градят – прати по дяволите партиите и политическите интриги, защото те водят до ада. Имай чисти намерения, имай чисти цели и залягай над тях с чист труд!

Не мисли за обогатяването си, защото то ще ти донесе нещастие. Бъди чист даже в най-дълбоките пластове на душата си – и пред себе си – в най-тайните си мисли.

Разкривай се пред другите и бъди наясно със себе си.

И няма значение кой е кмет, кой е кум, кой е сват. Коя е партията и кой е построил шибаното НДК.

НДК е хубаво място, ако е пълно с хубави хора.

А аз мисля, че ако всеки осъзнае себе си и реши с волята си – може да бъде добър човек. Да.

* * *

Прочетете още от Колонката на Калин Терзийски в Edna.bg:

Парите като извор на спокойствие

Инструмент на доброто или какво се случи в Горубляне

Събитието на 2015-а година за мен

Но това не е ли мръсна съблазън?

Обичам да си говоря така с хората

Кошмарът, който съзнанието ми роди

* * * 

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.