Ива Дойчинова
Кога и как късаме? Слушам една песен на Станиоли – „Ако не тръгна, ще остана“ и я съвпадам с живота си. Мисля си за решенията, които са ни важни – кога и с кого оставаме, с кого и защо продължаваме.
Кога късаме? Когато даваме на късо. Прегаря нещо в жичката на търпимостта ни и край с тока. Не тече. Не свързваме плюса с минуса и никой не иска да целуне и да прегърне другия полюс. Не искаш да се разшириш, а да се скъсиш. Но да останеш себе си.
Вироглавството е начин да не се размиеш. Да си бъдеш верен. Да кажеш това на МЕН не ми харесва и не участвам. Точка, баста, айде чао. Може да съм една жена, но съм ЕДНА. Точно тази, точно аз и точно сега.
Това, което ти дава разединението е точно същото, което ти дава съединението. Ако можеш да се свържеш с друг човек, колектив или процес – значи те има там теб и виждаш себе си в своята цялост в него. Ако не можеш да се свържеш – значи някой или нещо те гази и те прави половинчат. Но не говоря за половинка.
Компромисът е лоша работа. Не мислете, че така прехваленият компромис е път към добрата връзка в живота или в работата ви. Това е като да отрежеш лявата си ръка, защото според изискванията на другия трябва да се храните с дясната. Да направиш компромис със себе си е да си отрежеш мечтите, да отложиш част от живота си и да се примириш с нечие чуждо желание ЗА СМЕТКА на твоето.
В името на едно добро общо бъдеще? Ами че ти нямаш вече лява ръка и си доказал, че можеш да се храниш с дясната. Толкова си гъвкав, че чак не ти се вижда гръбнака. И като те попитат кой си, отговорът тръгва с „Ами вижте сега, обстоятелствата налагат точно в момента да изглеждам като кифла осморка, но след време ще ви покажа кой съм. Само да дойде момента.“
И какво идва? Времето, изкарано в компромиси изкарва през машинката за кайма една размита структура, от която можеш да измайсториш всичко – от плескавица до пазарско кюфте. И всичко това „от месо“. Без кости.
Изкуството да живееш е изкуството да се присъединяваш и съединяваш с другите тогава, когато се чувстваш цял. Само цялостен можеш да дадеш сили на онова, което твориш с другите.
Когато чуя, че бракът бил изкуството на компромисите се ужасявам, защото това е изкуството да се изгубиш. Същото важи и за дългата работа и служба, която не харесваш, само защото някой иска твоето сърце и тяло за своята цел и не му пука, защото сам си се превърнал в IBAN.
Ще остана там, където намирам себе си и осъществявам себе си. Иначе ще си тръгна.
Общите цели не означават обслужването на чужди. А общност от личности, които виждат себе си заедно в една идея и път.
Ако заменим думата компромис с разбиране на другия и уважение, основано на свобода – тогава ДА.
И ще вървим заедно.
Още от Ива Дойчинова
Как сбъднах мечтите си за една година
Защо на брака му е спукана работата?
