Илиaна Смилянова
Съществува едно така наречено златно правило, което намира израз във всички култури, религии, стойностни учения. Най-общо казано то се основава на разбирането да не причиняваме на другите онова, което не искаме да преживеем ние. Основава се на проследената закономерност, че каквото посеем по чуждите ниви, това ще пожънем в своята, това ще бъде и нашата собствена реколта.
Доброто е едно, колкото и на пръв поглед това да изглежда невероятно - защото доброто има различни лица и се проявява понякога по объркващо противоречиви начини.
А и както една мъдрост гласи, можем да знаем кое е добро и кое е зло, но не знаем кое е за добро и кое е за зло. Не можем от човешката си гледна точка да проследим цялото течение на събитията - от извора, до устието. Вероятно не е и нужно - защото онова, което не разбират сами умът и сърцето ни, го знае интуицията ни.
Нерядко сме убедени, че когато единият от нас печели, то другият задължително губи. С такава нагласа ще живеем живота си в надбягване, надиграване и до голяма степен надхитряне на другите, и на себе си.
Едно такова състезание обаче ни заблуждава и ни отчуждава от истината.
А тя е, че достатъчно има за всекиго и че истинната справедливост е една.
Ако който и да е от участниците в едни взаимоотношения е ощетен, неуважен, подведен, безспорно е измамен и другият, който привидно печели. И обратното - ако едната от страните е направила наистина верния за себе си избор, защитила е своя интерес, то с това тя разумно и мъдро е опазила, защитила е и чуждия такъв.
Защото основата на справедливостта е не толкова и не само по правните човешки закони, които успяват само временно и само донякъде да отразят цялата истина. Справедливостта и доброто се тъчат от божествени нишки, в които светлината тече двупосочно и които, с нашето човешко съдействие, осъзнато или не, свързват всички нас помежду ни и определят и общите, и индивидуалните ни пътища и съдби.
Ако ощетяваме себе си - ощетяваме и другите. И обратното - ако прикриваме и манипулираме истината (и в личните, и в роднинските, и в служебните си отношения), ако отнемаме от другите за своя сметка, ние без изключение лишаваме и себе си, и онези, които идват след нас и на които ще завещаем светогледа си и нерешените си и объркани дела.
Но ако с времето се осмелим да сме искрени - първо със себе си, с душата си, ако се решим да се освободим от наследени заблуди, грешки и страхове, от склонност да омаловажаваме себе си и другите, ако осъзнаем и помним, че верният избор е един и се познава по това, че облагодетелства, рано или късно, по един или по друг начин, всички замесени, ако се вслушваме не само в разума, но и в мъдростта на сърцето, то ще успеем да (си) дарим дара на любовта, на (себе-)уважението и на свободата.
Свободата да мислим, да чувстваме и да постъпваме може би не винаги лесно, но винаги леко. Защото изборът на душата е лек.
И все повече ще осъзнаваме, че това, което пожелаваме и причиняваме на другите, придобиваме самите ние. А светлината, която даряваме на себе си, ще споделяме и с останалите, за свое и за общо благо.
