Фанфарите на любовта звучат само във вашите уши, при това рядко в синхрон. Даже на сватбената церемония няма фанфарна музика, а старият тривиален Менделсон.
На моето бракосъчетание например взеха, че пуснаха да гръмне Борисхристовото изпълнение на „Многая лета“, та аз, изслушала стоически казионните слова на длъжностното лице, изречени с подобаващия патос, се вкамених – душата ми се извиси по спиралата на песнопението, тялото ми изчезна, само някак отвисоко забелязах, че булчинския букет в ръцете ми кой знае защо трепери.
Ама това беше единствено мое усещане, присъстващите се радваха, че са на сватба и след това им предстои ядене, пиене и танци, както си му е редът. Иначе многаялетата за мен продължи къде три години, но това са подробности – нито Менделсон, нито Многая лета, нито фанфарите имат гаранция, че ще ти звучат вечно. И че няма да ти опротивеят така, щото да хукнеш вдън горите тилилейски житейски сред благословена тишина.
Музикално го карам като хороводна на трапеза, но вие се сещате, дето говоря не за ритуали, а за нормално всекидневие, в което дишаме, работим и живеем. И обичаме. Щото без любов нито дишаш като хората, нито живееш. Правя огромна разлика между живея и съществувам. Човек съществува още в майчината утроба, съществува през целия си земен път. А доколко животът му е пълноценен, зависи не от хранителната, двигателната и отделителната система, а от онова между ушите. Защото чрез него творим света за себе си и другите.
Винаги съм твърдяла абсолютно убедено, че любовта е работа. Не можеш просто да легнеш и да ѝ се наслаждаваш. Случила ти се е – прекрасно! Нищо обаче не съществува в застой, освен в хербариите.
Цветето между страниците на томче с любовни стихове не ухае, избелява. Като го докоснеш, може да се разпадне и нищо да не остане от него, освен петно върху любимо стихотворение, дето вече не ти носи радост.
Иначе – цъфнало цвете шарено любовно в градината ти, ами трябва да го поливаш, да му разрохваш почвата, да плевиш около него, да го чистиш от листни въшки и да го пазиш от зловредни попови прасета, дето подяждат коренчетата му. Ежедневно. Ежеминутно, ако щете. Иначе не става.
Говорим си за...
Без грижи цветето увяхва, любовта залинява. А залинее ли, пиши я бегала. Да, може да си стърчи сухо стебло, омотано в паяжината на навика, ама не радва ни окото, ни сърцето. И три фанфарни музики да докараш, и цяла филхармония да наредиш наоколо – все тая. С фанфари и барабанен бой не става.
И по-добре да не прибягваш до афиширани екзалтации. Любовта обича тишината. Споделената тишина. Другото е врява и безумство, парадирано безделие, което всъщност е крещящо безлюбовие. И е страшно. За безлюбовния човек е страшно. За нас останалите е смешно. И жалко.
„Нещо за Берковската духова музика да кажеш, Скъпа?“ А, нищо против нямам аз, ако ще и „100 каба гайди“ да ми докара под прозорците, само ще му се чудя на акъла как винаги е в час с репликите си, ама Скъпия точно с този си бърз и точен ум ме склони да участвам в грижите за градините на любовта…И знам, че ей сегичка ще пусне онова старо и вечно парче „Нощи в бял сатен“. Много, много тихичко.
Прочетете още от Маргарита Петкова:
- Ябълките вървят със змията, Скъпи
- Между момчето и мъжът разликата е…
- Събудих се посред нощ и осъзнах, че не го обичам
- Чукайте и ще ви отворят. А какво ви чака зад вратата?
- Чувствата са кратки, разумът е вечен
