Това си беше кошмар. Много спокоен кошмар. Просто се събудих от ясната мисъл, че не мисля за него. Нещо, което правех почти непрекъснато. На улицата, в трамвая, вкъщи, навсякъде. Всичко наоколо, без да искам, свързвах с него – всеки звън на телефона, всяко мълчание на телефона, ще се обади ли, защо не се обажда, къде е сега, защо е там, да бе, знам, че е там, да бе знам, че е тук, да бе искам да е тук, ами ако сега звънне, ами какво ще ми каже, а аз какво ще му кажа, къде ще отидем, ще отидем ли, ами ако отидем не там, а някъде другаде, къде по-точно ще отидем, защо там, ох, има ли значение, о, има разбира се, не, значение има само дали ще сме заедно, чакай, как заедно, какво ще правим заедно, същото както миналия път ли ще е или както си мисля, че трябва да бъде, това ли искам или онова, кое от трите, всъщност те са поне десет тия неща, дето ги искам, но кое от кое е по-важно…
Това са абсолютно объркани мисли, с които главата ми беше не пълна, а пренаселена, натъпкана, прескачаха се една друга, бутаха се, избутваха се, пренареждаха се и изобщо не бяха подредени по никакъв начин. Бях безумно влюбена. Като казвам безумно, това е правилното определение – капка ум нямаше между ушите ми, нито капчица. Хайде не казвайте, че не ви се е случвало. Да, вършех си работата, не съм лежала бездиханна и нищоправеща, напротив задъхвах се от любов и хиперактивност да владея вниманието му непрекъснато. Или поне мисълта му. Животът ми сякаш зависеше от погледа му, от думите му, от най-малкия жест, той беше животът ми и точка. Заспивах с мисълта за него, сънувах го, представях си…
После се събудих. Буквално се събудих. Посред нощ. В нищото. И мисълта ми беше чиста и ясна – не го обичах. Вече. Не мога да се обясня как така става от раз, но така стана. Седнах в леглото и започнах да си правя разбор. Щото все пак имам между ушите мърдащи клетки, които работят по предназначение. За какво бях изпокъсала километри нерви, изревала литри сълзи, прелетяла два-три парсека на крилете на любовта сред космическите селения, а? Едно добро, хубаво, възпитано момче, с което се закачахме, задявахме се, будалкахме се, придърпвахме си въженцата (ох, да, аз повече, ама и той не пускаше), забавно ни беше, някакви ресторанти, някакви улици, някакви допири, някакви думички, дето могат да се тълкуват и тако, и вако и ни-що кон-крет-но, нищичко.
Само моята проекция за любов. За Любов. За любовТА на живота ми. Хайде сега, си казах, обясни на себе си, моето момиче, кого точно обичаше така лудо. Този мъж ли точно или собствената си представа за мъж, която си напъхала в неговия образ. Отговорът не беше приятен. Впрочем отговорите обикновено не са приятни. Когато въпросите са зададени честно. Иначе можеш да си се лъжеш колкото ти душа иска. Всички ние удобничко се самозалъгваме, защото ни е приятно, за разлика от не съвсем приятната истина.
Аз три години умирах от любов, ама умирах ви казвам, сърцето ми се преобръщаше, дъхът ми спираше, краката ми се подкосяваха, попълнете си списъка с усещания, горе-долу е един и същ при тази диагноза, която никого не е подминала. И не, не съжалявам – летях и падах, падах и летях, заслужавало си е, изобщо не го смятам за изгубено време. Всяко нещо с времето си. Голяма любов беше, една от най-големите, които са ми се случвали. Добре, че не умрях наистина – бях на 18. Години. Преживях и събуждането.
Хубаво е да не си проспиваш времето, което обаче не значи, че трябва цял живот да будуваш разумно. Просто трябва да правиш разлика между състоянията. Но това се учи. Кой беше казал, че всичко отминава под това небе? А болката отляво е просто сладък спомен.
„Я си пийни още една чаша вино, Скъпа, за да съм сигурен, че ще се събудиш чак сутринта, без никакви болки, само от целувката ми“. Скъпият се занася, но в погледа му има нещо по-съсредоточено от обикновено. Аз за себе си мисля, че мога да гарантирам, но никой не е застрахован. Дали да не отворим още една бутилка... За всеки случай.
