Не го разбирате. На първо четене. Тоест не всички го разбирате. Как така чувствата са кратки. Ами така. Цял живот чувстваме, безспорно. Но не едно и също. Променят се чувствата. От харесване към нехаресване и обратното. От любов към омраза и обратното. От поносимост до непоносимост и обратното. От към един човек до към друг човек. От полюс към полюс, защото просто полюсите съществуват, както и всички чувства съществуват. Мятаме се, засядаме, вкопчваме се, отблъскваме се, отблъскват ни. Днес обожаваме и облажаваме, утре си се чудим… на кого?! На акъла! Нашият, във всеки един момент на собствените ни чувства.
Говорим си преди време с моя приятелка за отношенията й с един, връщаме се пак към емблематичната история как той й казал да не отива на мястото, където са се разбрали да се срещнат, ей тъй, без никакви обяснения, императивно, а тя хукнала, че отишла. За да й просъска той „Казах ти да не идваш“. Тя не може да си прости глупостта си, аз й обяснявам, че няма за какво да се самообвинява за чуждите простотии, но тя държи на своето „Абе как не помислих, краката ме носеха…“ Ето този израз ми е непонятен, та питам какво иска да каже.
Нямаш мисъл, краката те носят, хубаво, ама все пак двигателната система нали се управлява от централната нервна, тоест мозъкът дава командите. Нямало обяснение за реакцията й, ми добре, не всичко на този свят знам и мога да разбера. Същата вечер съм на вечеря и гостуващият изпълнител, с когото сме работили и сме приятели, обявява пред присъстващите името ми с благодарност. Аз не обичам такива публичности, но ставам пред аплодисментите и се усмихвам на хората, и точно в този момент ме връхлита колега, случайно озовал се в същото заведение. Аз съм с компания. Оказва се – и той също. Положението е леко конфузно, бие на демонстрация колко сме си близки, но умея да овладявам такива положения, част от публиката вече се е скупчила да си правим селфи. Обаче на мен ми става неудобно за самия него – толкова жалък изглеждаще, толкова малък, като наритано от големите батковци момченце. Една от най-неприятните ситуации в живота ми.
В скоби човекът бил имал към мен чувства, различни от тези, които приемам, ама не ги споделил очи в очи, разчитал аз сама да се сетя, ами не се сещам. Та на другия ден ми се обажда да ми каже как провалил вечерта на житейската си спътница, защото бил тъжен, че аз съм с други хора, боже мили… "Като ти чух името, вика, краката сами ме понесоха към теб"… Три пъти боже мили!
Не го попитах не е ли помислил, че това е акт, който го излага, нямаше смисъл. Но видях на практика ужасът краката да те носят на крилете на чувствата, а разумът ти да си стои вкъщи, заключен в гардероба. Много е страшно, вярвайте ми. Да, всички ние сме обземани (и слава богу!) от поривите на сърцето, на душата, на мечтите и на страстите, но миг преди да паднем в пропастта на самоунижението, самоуважението би следвало да сработи.
Разумът трябва да ти счупи хукналите краченца и протегнатите ръчички. Цялата съм изпотрошена, и затова ми вярвайте. Много грешни ходове съм правила, много навити на спретнати кълбенца нервички съм си изпокъсала, много сълзи, ако щете, са квасили възглавницата ми. Да, залитала съм безразсъдно, водена от чувствата си, ама разумът ме е шляпвал по четверобуквието, дърпал ме е за яката, блъсвал ме е в стената и ме е спирал на ръба.
Не защото съм много умна, бога ми, просто с малкото разум мога да събирам две и две. И да знам, че няма как да прави 5-6 или 7/8. Учи се след първите двайсетина счупвания. Щото чувствата са волни (или неволни), но отминават. А главата ти винаги стои на върха на тялото ти. Дори когато вдигаш челна стойка. Скъпа, смее се, Скъпият, аз направо си изгубих акъла по тебе още на второто ти изречение. Как да му кажа, че моят хвръкна още при първия му поглед? Само че никога не сме забравяли, дето две и две прави четири. Толкова разумно, че ум да ти зайде.
