Велина Томова
Edna.bg представя Елена Чопакова. Близките ѝ я наричат Чопи, затова я избрахме за нашата буква Ч от поредицата „Жените от А до Я“. В нея ви представяме забележителни (не е задължително да са популярни) жени с всяка буква от азбуката. Задаваме им едни и същи въпроси, свързани с женската сила, роля и мечти. И всички те отговарят различно, за да нарисуваме заедно най-пъстрата картина на жените в България.
Елена Чопакова е сред създателите на предаването „Ничия земя“ по Нова ТВ. Преди това е работила във „Всяка неделя“ като главен редактор на предаването на, забележете, 22-годишна възраст.
Разказва онези истории, които дори не ти се иска да започнеш да гледаш, но не искаш да свършват.
Защото показва хора, истории и места, които никога няма да видим, съдби, за които никога няма да чуем.
Професията й е обратното на женствена. Среща се със затворници, убийци и забравени и от Бог хора. Или пък е идеална точно за жена? Кой друг може да усети със сърцето си и да разкаже с ума си всички онези теми, за които говори в „Ничия земя“?
Изключително удоволствие е да ви представим Елена Чопакова:
Каква е твоята професия и защо избра нея?
Според НАП съм журналист, според мен – разказвач на истории. Исках да стана адвокат, но мързелът ми надделя и ме отведе на изпитите по журналистика, защото ми се стори по-лесно. Така си намерих мястото. Това, което правя сега, ме държи някъде между облаците, в които витаят много мои колеги, и земята, на която би трябвало да съм здраво стъпила, но не съм.
Кои женски качества ти помогнаха в работата?
Oбществото, каквото и да значи тази дума, обикновено схизходително ни освобождава от неудобството да показваме емоции – простено ни е някак. На момчетата от малки им се казва, че са големи мъже, а големите не плачат, което после създава други проблеми, но това е пък друга тема.
На терен използвам всичко, което жената използва откакто свят светува – мила усмивка, отривисто пърхане с мигли, понякога престорено наивен до глупост поглед, невинен флирт, манипулация, но най-вече чисто женска емпатия.
Понякога се фръцвам, блъфирайки, и това ми е печелило не една и две истории, които не съм могла да имам в началото на разговора. Но съчувствието, истинският интерес не може да бъде изиграно или поне аз не мога да го изиграя.
За да стигна до някоя история, до някой човек – то той ми е истински интересен. Денят, в който трябва насила да отида на работа, обикновено е последният ми ден на тази работа. Рискова, но добра в дългосрочен план инвестиция, която прилича на каприз, но не е.
Успяваш ли да балансираш между работата и семейството?
Не, не успявам, затова направих катастрофален опит да ги обединя. Не е случайно, че повечето жени в нашата професия се женят я за оператор, я за режисьор. Я не се женят изобщо.
В която женска житейска роля се чувстваш най-добре (домакиня, майка, експерт, любима)
Всички, които ме познават добре, знаят, че аз съм твърд противник на феминизма в популярния му вид и дивия кариеризъм, присъщ на много жени в нашата професия. Засега най-добре се чувствам вкъщи, когато току-що съм почистила, пуснала две перални и готвя супа на мъжа си. В тези моменти ме залива истинското щастие. Така че – най-добре се чувствам в дантела и с престилка, боса, до печката. Може би защото това ми липсва в момента.
Иначе и в гумени ботуши в някое гето или с рокля в затвора пак ме е спохождало щастие. Сменям роли много бързо. Непоносимо бързо за околните.
Какво си казваш, когато изпитваш трудности?
Не избухвай. Ще мине. Всичко минава. Преди фитилът ми беше къс, сега каишката ми – по-дълга.
Какво мечтаеш да имат всички жени по света?
Мъже, които да (ги) обичат.
Как живееш с толкова много тежки истории, как се пазиш да не потънеш в лошотията?
Истината е, че лошотията, за която разказвам, жертвите или извършителите на тази лошотия, с които разговарям, ме пазят от лошотията, сверяват ми часовника, държат ме будна и адекватна. Опитвам се да се уча от грешките, за които разказвам, грешките, допуснати от друг. Научих се никога да не съдя – дори убийците, а да ги разбирам.
Зад всеки убиец, когото съм снимала, се крие жертва. Винаги има насилие, което той е преживял, но не е успял да преодолее, избрал е да реагира обратно със същото в търсене на реванш от съдбата. Но! Ако трябва да бъда съвсем конкретна как се пазя – с много четене преди и с вана и вино след. И чувство за хумор. Черно, много черно, неприлично черно.
Вярваш ли още в доброто? То ще победи ли?
Вярвам и в доброто, и в лошото – едното без другото не може. Вярвам в Бог. Вярвам в справедливостта. Тя, по-скоро нейната липса, свързва всички герои на “Ничия земя”. Следя продължението на историите, които показваме, доколкото мога. Краят на всяка не е с финалните надписи, а с възмездието.
В него няма никаква друга поука, освен безпощадният закон на бумеранга. Последната, която накара косата ми да настръхне, е смъртта на един изнасилвач на дете. Умря в затвора. От това, което беше причинил на детето. Звучи наивно да кажа, че доброто ще победи, ще победи справедливостта. Накрая всеки получава каквото е заслужил. Ако не го получи – не е краят.
Искало ли ти се е да спреш снимките и да кажеш "Не мога повече"?
Да, случвало се е вече. Ставам и си тръгвам - когато насреща ми стои глупав и арогантен човек. Обикновено тези две качества вървят в комплект. Преди държах да ги поставя на мястото им, да им покажа ясно, че не са прави. Сега им се усмихвам и възпитано прекъсвам разговора. С времето “не мога” се превърна в “не искам”, всяко “не мога” е маскирано “не искам”.
Всички можем повече, всеки може колкото иска. Въпрос на мотивация. Моята е обичането. Всичко хубаво, което съм направила, е било от обичане. Всяка друга основа е нездрава. Наивно продължавам да вярвам, че въжетата на любовта са по-здрави от въжетата на дълга и така любимото ми “Какво ще кажат хората?!”. Ами... да казват каквото щат.
