През сълзи чертая посоката. Без душа скитам навсякъде. И с пръсти покривам си болката. Обличам тихата безпътица. Събличам тишината. И тръгвам. Но остават спомени.
Сигурно съм щастие. Но далечно. И нечакано.
Отричам докрай, че съм плакала. И изгубвам се някъде там. В мислите. И сърцето си.
Признавам. Не те забравям. Защото винаги оставаш. Макар далеч. Макар във спомена.
Там, на нашето място. Отдавна. Преди хиляди безвремия. Нежно ме прегърна. Зарови пръсти в косата ми и ме погледна. Сля ръцете си с моите и нежно ми прошепна, че съм смисъл... А само ако знаех, че ще е за последно - никога нямаше да те пусна.
Там, на нашето място. Обеща ми, че винаги ще бъдеш тук... Обеща ми, а те няма...
Снощи видях усмивката ти в съня си. Тя ме прегърна с топла длан и искрена любов. Единственото, което помня, бе усещането за покой. Че те имам в прегръдките си.
Спомените ме заливат като прилив всеки ден. И боли. Не спира.
И макар да знам, че отнякъде ме закриляш и пазиш - се страхувам още повече.
Страхувам се, защото те няма... Страхувам се, защото знам, че няма да се върнеш никога...
И всеки ден прошепвам си наум - ще се срещнем ли навреме? В следващия ни живот?
В следващите ни мечти ? И останалите чувства?
Ще се срещнем - да.
Но никога вчера. И след никое днес.
Ще се срещнем - да. В час. И в миг. Забравен от безкрая.
Ще се срещнем - да. И ще си говорим. За несбъднатите ни мечти. И забравените трепети.
И само времето ще ни донася. Думите забравени. И неизречени.
Ще се срещнем - да.
Никога вече. И някъде там.
Но се моля отсега.
В следващия си живот, да мога тихичко до тебе да вървя...
Автор: Лора Бачийска
Прочетете още от Из Edna@:
- Моят приятел депресията
- На плажа, с Господ
- Най-страшно е онова, което трае вечно...
- Любов, ти си една голяма глупачка
- За новите стари решения
- Скрила ми е светлината, змията ѝ със змия!
