Години наред светът ни убеждаваше да обичаме телата си такива, каквито са. Днес обаче модните подиуми, социалните мрежи и новата мания по медикаментите за отслабване поставят един неудобен въпрос: върнахме ли се към диктатурата на слабостта?

Красотата няма размер. Поне така ни убеждаваха през последното десетилетие. Бодипозитивизмът се превърна в световно движение, което даде глас на милиони жени, уморени от невъзможните стандарти за съвършенство.

Модните списания започнаха да показват различни тела, големите марки включиха модели с разнообразни размери, а през 2016 година Ашли Греъм влезе в историята с корицата си за Sports Illustrated Swimsuit Issue.

Изглеждаше, че модната индустрия най-накрая е готова да приеме женската красота във всичките ѝ форми.

Но дали тази промяна се оказа трайна?

От любовта към тялото до новата мания по слабостта

Днес все по-често виждаме завръщането на изключително слабите силуети. На модните подиуми отново доминират модели с минимални размери, а социалните мрежи превръщат драстичните трансформации във вирусно съдържание.

Паралелно с това светът навлезе в ерата на GLP-1 медикаментите, част от които се използват за лечение на диабет тип 2 и затлъстяване.

Препарати със съставки като семаглутид промениха разговора за отслабването. За хората с медицински показания те могат да бъдат важна част от лечението, но употребата им единствено в преследване на моден идеал повдига сериозни въпроси.

Кога грижата за здравето се превръща в натиск да изглеждаме по определен начин?

Лицемерието на съвременната красота

От една страна, обществото ни призовава да приемаме различията. От друга, продължава да възнаграждава един конкретен идеал за външност.

Именно това противоречие предизвика разгорещена дискусия и в телевизионния ефир.

Може ли да говорим за приемане на всички тела, когато модната индустрия отново поставя слабостта на пиедестал? И защо броят на харесванията в социалните мрежи толкова често определя кое е красиво, желано и успешно?

Истината е, че популярността невинаги означава стойност, както и външният вид невинаги разкрива истинското здравословно състояние на човека.

Снимка: iStock

А къде остава здравето?

В този разговор има една важна граница, която не бива да пренебрегваме.

Приемането на различните тела не означава отричане на здравословните рискове, свързани със затлъстяването. Но и слабата фигура сама по себе си не е гаранция за здраве.

Още по-опасно е, когато започнем да съдим за здравето или за начина, по който някой е отслабнал, единствено по снимките му.

Красотата не трябва да бъде диагноза. Нито повод за обществено осъждане.

Кой всъщност определя как трябва да изглеждаме?

Може би най-големият парадокс на нашето време е, че никога не сме говорили толкова много за свободата да бъдем себе си, а същевременно никога не сме били толкова изложени на сравнения.

Днес идеалът е един, утре ще бъде друг. Модата се променя, тенденциите идват и си отиват, но последствията от непрекъснатия стремеж към съвършенство остават.

И може би истинският бодипозитивизъм не е да убеждаваме всяка жена, че тялото ѝ е идеално. А да ѝ позволим да живее спокойно в него, без непрекъснато да се чувства длъжна да го променя.

Защото красотата никога не е трябвало да бъде състезание по размери.

Добави ни в предпочитани източници в Google