Хей, започва се!
Има още няколко минути до 12 часа, а фойерверките са навсякъде...
Прекрасно е това грейнало в пъстроцветни светлини небе, а детето в мен крещи до полуда.
Радвам се, че в този момент, тук – в България гърмежите са от празнична заря. Виждам как всяка една светеща частица се появява, придвижва се по някаква своя траектория и после изгасва. Някои искри достигат много надалеч, други не чак толкова, но правят сложни и красиви пируети, а трети просто се появяват и изчезват отново в мрака... Ето и там! И там!
Още е рано, но площадът постепенно оживява. Осъзната или не, потребността от заедност ни измъква от панелените кутии. Мисълта, че някъде се събират хора и ще е по- весело, или поне по- различно, не ни дава мира.. Обожавам този вълнуващ момент, в който сме един до друг под празнуващото небе, за да поставим края и да посрещнем началото. Обожавам този спонтанен празник на надеждата за по- добри следващи дни...
Виждам целия град, но си представям, че около мен е целият свят.
В цялата своя радост и великолепие. Може, поне за малко, да си мисля, че е така. Но бързо си давам сметка, че не навсякъде прозорците светят празнично. Няма как да забравя, че сред нас има немалко премръзнали и гладни българи. Съзнавам, че за някой истински празник може да е само животоспасяваща операция, положителен тест за бременност или гласът на любим човек, който е някъде далече. В този момент друг не спира да търси истината за нелепо отнет живот. А трети е отчаян в своята самота, безпомощност и безизходица...
Поглеждам небето и спирам отново поглед в разпръскващите се многоцветни искри...
И трепетно започвам да изричам: Нека се случи най-доброто за всички!
Понякога хората се разочароват тогава, когато е нужно още малко търпение. Предават се, когато е нужна още мъничко вяра. И не сбъдват съкровени мечти, само защото не гледат в правилната посока или е нужна единствено още малко обич...
Не мога да откъсна поглед от звездния спектакъл...Чувам празнични възгласи...
Словото на Президента...Вълнувам се предстартово... Още няколко секунди...
Под празнуващото небе сме аз и ти. И още много други. И гледаме вече напред.
Правим следващата решителна крачка... Продължаваме. Длъжни сме. Заради всичко, което си струва, и въпреки всичко, което ни пречи.
Достойно и смело виждаме във всеки един нов ден – красив дар, в изпитанията – уроци, а в грешките – безценен опит. Знаем, че важните неща в моя живот зависят от мен, а в твоя живот от теб. Но знаем също, че сме истински силни, когато се държим здраво за ръце. Оздравяваме, преодоляваме и оцеляваме по-лесно, когато взаимно си даваме кураж и когато правим взаимно живота си по-светъл и по-добър.
Време е. 5, 4, 3, 2, 1... И нека се случи най-доброто за всички!...
Погледни! Зарята е вълшебна!...
Аз отивам да се хвана на хорото. Идваш ли?
Автор: Иглика Нинова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
Добави ни в предпочитани източници в Google
