Преди няколко дни попаднах в часа по танци в едно столично училище, който води хореографът Петър Илиев като част от програмата “Танцуващи хлапета” на фондация Iliev Dance Art. Физкултурният салон се напълни с единайсетгодишни момичета. Имаше и малко момчета, които бяха застанали най-отзад.

Първоначално си помислих, че се притесняват да застанат отпред, дори не се замислих специално. Съвсем нормално е в час по танци, момичетата да са първа писта. Но всичко, на което станах свидетел в рамките на един учебен час, ми разказа една съвсем друга приказка за момченцата и момиченцата, отношението им към тялото, пространството, което са готови да заемат и срама.

Ще започна от края. Оказа се, че момчета бяха застанали най-отзад, защото танцът, който изучаваха беше в стил меренге. Това е доминикански музикален и танцов стил във френетично темпо. И те бяха предпочели да имат повече пространство около себе си, вместо да си пречат един на друг.

При момичетата в предните редици имаше известно напрежение и сгъстяване. Някои от тях дори не искаха да се разделят, сякаш нещо много фатално може да се обърка, ако са на две крачки една от друга. Всичко това беше много симпатично и някак нормално за млади дами в предпубертет. Може би въобще нямаше да ми направи впечатление, докато хореографът не ги попита: “Къде ви е енергията? Тук не можеш да се скриеш зад учебника и тетрадката.. и хайде от мен да мине, ще си вдигна ръката”.

Показа им още веднъж стъпките и каза: “Хайде сега, направете го с енергия”. И тогава видях лицето на срама като кадър на каданс  – едно хубавко момиченце подскочи с много устрем, очите на приятелките около нея я изгледаха смаяно и за тези части от секундата, в които краката ѝ отново докоснаха земята, тя се присви от неудобство, сложи ръка на устата си и затвори очи. Срамуваше се.

Много се засрами от това, че допусна да направи едно-единствено движение с енергията, която носи в себе си. Приятелките ѝ някак се успокоиха от реакцията ѝ на срам и продължиха да опитват да копират движенията с желание да ги направят добре, но всички останаха съвсем сериозни. Сякаш ще разпределят хуманитарни помощи, а не се опитват да научат стъпките на весел доминикански танц. Тя не направи втори опит да бъде енергична, вместо технична.

По-късно споделих с Edna жена-танцьорка, която идва при мен на консултации. И тя ми каза: “И аз много се притеснявах да танцувам с енергия, когато бях 5-6 клас. Залагах на това да бъда издържлива и да имам повече мускули, мислейки че това е начинът. Вярно е, има срам и неразбиране, че това е най-доброто от нас и е важно да не го крием. Но да ти кажа честно, не са и много преподавателите, които го поощряват. Аз поне не случих на такъв. Сама трябваше да открия разликата”.

Когато споделих с Петър Илиев какво ми е направило впечатление, той оправда чувството им за срам с пубертета, но все пак сподели, че често вижда такъв свян и при някои завършили професионални училища балетисти и танцьори... “особено, ако трябва да направят някое движение, което изглежда по-сексуално”.

Сетих се за едни думи на Елена Кодинова, които наскоро прочетох в политически контекст: “на село хората се управляват чрез срама, в града – през вината и страха от закона. Когато срамът е онова, от което най-много се боиш, когато присмехът на близки и далечни те плаши повече и от присъда или нечиста съвест, ти не си достатъчно израснал и укрепнал, за да се възползваш от оздравителната и съзидателна сила на самоиронията”.

Точно това правеха момчетата от последната редица. Те се самоиронизираха, когато бъркаха нещо. Оплитаха ръце и крака, обаче каквото и да правеха, влагаха цялата си енергия. Получи им се. Усвоиха стъпките, привличаха погледа. Не се срамуваха, че от време на време движенията бяха хаотични. Смееха се, просто защото е смешно да си оплетеш краката.

В интимните отношения и особено под завивките, нещата стоят по абсолютно същия начин.

Разните му там техники могат да свършат някаква работа, само ако вече си изпълнен със собствената си енергия. Тогава е разкошно да бъде внесено и разнообразие във формата. Пък ако нещо не се получи, може да е толкова смешно, че да те държи нахилен дни наред. Ако от нещо те е срам, техниките не помагат. Най-много да развиеш мускули. И да ти се присвива сърцето в чудене – трябваше ли да му дам или не трябваше?

Удоволствие няма как да се изпита, поне не удоволствието да избухне всяка твоя клетка и да затанцува заедно с Вселената – единственото нещо, заради което сексът си струва. Иначе е “платен” – с пари, услуги, семейно задължение, срам или вина, все тая. Разменна монета съществува. Истински, животворящ обмен на енергия – не. 

Стратегиите и знанието “как се прави” не лекуват срама - от голото тяло, от някаква представа, че нещо не ни е наред или от това, че на някакво подсъзнателно ниво е жива заръката на бабите: “това е срамотия”.

И тук не става дума за срама от тялото. Съвсем не. Той е следствие от неудобството да изразиш своята жизнена енергия. Точно това научих на този урок по балет. Тялото реагира със скованост,  само ако му е зададена “програма” да не го прави, да се свие, да я прикрие. Защото истинската ни енергия е ослепителна, очарователна, магнетична, витална, вихрена, разтваряща, неподвластна на контрол. Тя Е и иска да танцува. Да се лее в красиви форми и движения, да звънти със своя звезден смях, да изрази своето величие. И много важно – не е вулгарна. Никога.

Наскоро си говорих и с Мила Искренова за това колко е могъща и трансформираща силата на танца. Затова как дори не се налага да разбираме, анализираме и да задълбаваме в разните му там сенки и подсъзнателни програми, които си живеят в нас и бойкотират творческия ни замах. Танцът ги освобождава, без да се усетим. Особено, ако позволим енергията ни да внесе уникалност в техничното движение.

Кой, кога, как, защо е възпитал този срам от същността ни в тази наша цивилизация не искам да разсъждавам. Той е факт и продължава да съществува. Видях го в телата на тези млади момичета, които утре ще бъдат зрели жени и ще искат да заявят своето място в света, да бъдат майки и съпруги. Много би било жалко, ако предадат нататък този свян, вместо напътствието на хореографа:  Пуснете я тази енергия. Давай, давай, давай. Браво!

Танцувайте, момичета. Срамна работа, ама хубава. 

Добави ни в предпочитани източници в Google