Позволи си да загубиш онова, което познаваш до болка и ще спечелиш

Позволи си да загубиш онова, което познаваш до болка и ще спечелиш
Снимка: Thinkstock

Михаела Петрова

Беше една от онези вечери – с приятели от артистичните среди, споделяхме мислите си на едно място, където всеки наминаваше, когато му се прииска да се почувства сред свои хора.

Говорехме си нещо с приятел-художник и той по едно време ми казва: „Ейййй, какво правиш бе, момиче... сърцето ти се е издигнало до космоса“.  „Верно ли? – реших, че малко преувеличава или се бъзика, все пак и с алкохола вече беше напред. „Да, истина е. И не ти го казвам като комплимент, а като притеснение – как ще се справиш сега? То няма космонавти. Или има, а?“. Това вече искрено ме разсмя: „Не, няма космонавти, радиацията май им идва вповече“.

По времето, когато се беше случил този разговор, бях в задънена улица. Работата ми нечовешки ме изцеждаше. След като отмятах ежедневно списъка с текстове, подготовки на теми, визии, записи за сваляне в краен срок, който ежедневно варираше между 6 и 16, можех само да отхвърля някое и друго майчинско задължение, сдържайки умората и раздразнителността си. После да отида да изпия едно питие за отпускане във въпросното „свойско място“, да се прибера, да легна и да припадна, за да стана час и половина преди училищния звънец. И да подкарам маратона отначало.

В онзи период, продължил около 12 години, беше нормално да общувам предимно с хора от една и съща среда. Бягахме по едно и също трасе, имахме общи интереси. Умората ни често трансмутираше по магически начин в 2-3 през нощта от някое вдъхновение, изчакало целия свят да заспи, за да намери място за паркиране в нашите глави.

И хайде отначало – сграбчва те и ти го яхваш, намерила неочаквани сили. Работехме много, плащаха ни малко, света около нас се „капитализираше“ и все по-малко се интересуваше от идеи, които не носят преки печалби. Ние си бяхме идеалисти – искахме да внасяме нови знания, визии, да бъдем медиатори на културни постижения в света, на стил и начин на живот, който възпитава в естетика и ценности.

Да внасяме алтернатива в гледните точки за емоционалния ни свят, която ни прави по-толерантни. Не идеологически толерантни, а приемащи различията през фокуса на изкуството, модата, по-добрите места за срещи, пътуване, живеене и прочее. И чрез развиване на емоционална интелигентност в сферата на взаимоотношенията.

Но светът извън „нашето свойско място“ се развиваше по друг начин.

Изданията станаха много, рекламодателите едни и същи, не могат, а и съвсем не искат да огреят всички. Търсеха се целеви аудитории, а не идеи, които на нас са ни изглеждали новаторски или прогресивни. Връзките помежду ни често се разпадаха. Каквито и волове под телета да търсим, най-обичайната причина беше много банална: не можехме да си плащаме масрафа да живеем както го разбирахме живота и „lifestyle“-а.

Истината е, че не можехме да отглеждаме повече от един човек, максимум плюс дете.  Ако в една двойка и двамата са замесени от същото тесто, тя започваше лесно и приятно. С онази вяра, че щом сме заедно, няма начин да не се справим. С убеждението, че нямаме нищо против, когато единият го закъса, другият да кара влака. Но „карането на влака“, дори и съвместно, все повече започваше да прилича на „теглене на каруца“.

Издържахме известно време да сме комбина и да вярваме, че заедно ще се справим. Но в повечето случаи не се получаваше. Обикновено жените повече теглеха – те все пак намират отнякъде допълнителни сили, когато имат деца. И в общия случай по-малко пият. По-бързо взимат решения „какво да правя при криза“, защото човек създава навици за бързи рефлекси, когато някое мъниче те погледне с огромните си очи и каже „мамо“.

Както повечето неща в този живот, умението е резултат от практика, а не някакъв специален талант. От време на време, им писваше на жените и казваха „баста“. Интересното е, че  още по-лошо ставаше, ако мъжа решеше да каже „Добре, поемам цялата грижа“. Мъжете, които правеха този обрат, обикновено се поставяха в услуга на политиката или някой властелин на икономиката. Казано на популярен език, „продаваха си задника“.

Имах такъв мъж по едно време. Много беше талантлив в едни специфични неща, свързани с визуалните изкуства. Готов беше да „продаде“ всичко друго, но не и това, в което е талантлив. Направи няколко опита по честния начин, но повечето хора, които можеха да инвестират в идеята му, казваха нещо от сорта: „Браво, супер, ама това иска много кинти, бе пич. И за какво, да идват някакви хора и само да гледат, какво ще спечелА аз ако ти помогна, кажи честно. Зарежи тая работа“.  Той каза „Окей, забравям“.

Преболедува си го за няколко дни, после каза: „Ще отворя магазин за принцеси“. „За кои принцеси?“ – изобщо не разбрах. „За онези с кайма“. „Шегуваш се“. „Ни най-малко, знам откъде да взема най-добрата кайма“. Не направи магазин за принцеси. Започна да работи за човека, който знаеше откъде се взима най-добрата кайма.

Само три-четири месеца по-късно, можехме да отидем за седмица до Гърция, само че бях започнала да не го понасям в новото му амплоа. В момента, в който затвори вратата за вдъхновението си, сякаш затвори и емоционалността си. Промени се. Край с момчето, което спираше колата, за да гледа залезите, което ме разсмиваше и намираше илюстрации за всяка моя идея. Нямаше го вече човека, който забелязваше дребни красиви и изтънчени неща и бързаше да ги снима, и да ми ги покаже. Край.

„Защо не правиш и двете след като сега имаш възможност?“. „Не мога. Ако започна да творя отново, ще започна да чувствам и ще намразя себе си заради работата, която върша. Затова, ти се развивай, пиши, аз ще изкарвам парите, нали това искаше.“   Точно това исках. Факт. Само че не си представях, че цената е толкова висока – той да мрази себе си. Познавам много хора, на които им се случи точно това, независимо, че те вероятно не могат да го дефинират, тъй като това ще ги накара да си кажат: „Не мога повече така“. 

Имам житейска опитност и с друго – широко-скроено момиче съм, знаете вече. По едно време бях много влюбена в човек, който имаше пълен душевен комфорт от благоденствието си. Беше ценител на изкуството, но не чак от типа да се вдигне и да отиде да види инсталацията „Плаващите кейове“ на Кристо, както бих го направила аз дори с кредитна карта с 18% лихва.

Много ги разбираше нещата с качествената храна, вина, стилното облекло и въобще, всичко финяшко, обаче никога не можеше да разбере три неща: а) защо не се гримирам; б) защо седя да пиша по цели нощи при положение, че от това не изкарвам пари; в) защо не си взема малък компютър, „нали знаеш, има едни такива леки, така ще можеш да си пишеш и като пътуваме, щом ти е толкова важно...“ .

Няма да обяснявам защо не ни се получи връзката. То е ясно. И все още нямам от ония, „леките компютри“. Но най-идиотското беше, че вече и работата си не харесвах. Нищо че се водеше хубава и престижна.  

Въобще, хубавите и престижни неща, които ми се поднасяха на тепсия бяха като октопод, който изсмуква жизнените ми сили. Артистичните ми увлечения плашеха всички – като се започне от възрастните родители, които ги тълкуваха като „сигурен път към трайна мизерия“ до мъжа, който тогава ме вълнуваше. Разбира се, на него му беше и малко неприятно, че може да е замесен в моите текстове. Над мен висеше и острието на собствената ми автоцензура, която въобще не ми беше чужда тогава, независимо, че я усещах като самонараняване.

Чувствах се в много задънена улица. Избрах да рестартирам. Пуснах всичко. И се почувствах щастлива. Ето в такъв момент, моят приятел-художник беше ме попитал дали има космонавти за мен. Истината беше, че тотално не ме интересуваше. Единственото важно беше, че не съм отчаяна.

Оттогава си знам. Дойде ли ми нанагорно от всички отговорности – работа, деца и мъж накуп, се спасявам като ги „пускам“.

Имам си две магически думи, които безотказно ми действат: „Всичко е нищо“.

Така животът ме научи на простичкия урок, че само, когато си позволиш да загубиш онова, което вече познаваш до болка, имаш шанс да спечелиш – нещо ново и непознато, което те издига на следващо ниво.

До следващия момент, в който единственият ти шанс е да си кажеш: „Всичко е нищо“. И впрочем, така открих, че престава да бъде важно кой е талантлив, кой финансово стабилен, кой може да ги съчетава и кой не може. Едното не е по-добро от другото. Тежат еднакво, когато накланят едната страна на везната. И тя се разтоварва – наричаме го „житейски удари“.

По-лесно е, когато приемем, че този процес е закономерен и сами освободим товара.Достатъчно е само да освободим емоциите, свързани с него.

Ето затова думите „всичко е нищо“ са най-любимата ми мантра.   

Прочетете още от Михаела Петрова в Edna.bg:

Има и такива мъже

Мартенски мъже

Кога ще дойдат добри времена и за нас

Любов моя, моля те, не прави всичко за мен

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Edna пита

Каква зимнина ще правите това лято?

Абонамент