Михаела Петрова
Наскоро научих една история, която би могла да бъде много красива, ако двамата са били готови да повярват в това.
Тя била много наранена и недоверчива. Не искала повече да преживява това – да се довери, че любовта е по-силна от обстоятелствата, от верските различия.
От това, че е безсилна да промени традициите в рода му. Била наранена и физически – разделила се с плода, който набирал сила за живот у нея. Времената били други. Нямало как да ѝ се размине осъждането на обществото и на нейните роднини, ако роди в нечестие дете с кръвта на друговерците. Това белязало живота ѝ оттук нататък. И изборите, за които се заклела в празната си утроба, че този път ще са разумни.
Появил се той, невинният. Харесали се на някакъв празник. Изпратил я. Целунал я и ѝ казал, че ще ѝ се обади.
„Няма да ми се обадиш” – ехидно промълвила. Тази вечер ѝ се лудувало, затова му позволила тази волност да я целуне за довиждане. Вярвала обаче, че щом толкова лесно се е дала, мъжете после никога не се обаждат. А и заради себе си не можела да позволи подобно своеволие да я извади от твърдото решение оттук нататък да бъде много разумна в избора на мъж.
Той, невинният, вървял към своя дом и не спирал да се чуди „защо тази жена си мисли, че няма да я потърси”.
С такъв въпрос ѝ се обадил на следващия ден: „Не разбрах, защо няма да ти се обадя? Искаш ли да вечеряме и да ми обясниш”.
Така започнала тяхната история.
Не се знае дали му е обяснила нещо разбираемо, или се е измъкнала кокетно, докато преценява, че този път си има работа с чисто същество. Усетила, че това е нейното предимство и надмощие. И решила – ще го подложи на изпитания. Не спирала с капризите си. Всеки път провокирала някаква ситуация, от която да разбере ще се държи ли уважително към нея какъвто и женски каприз да му стовари на главата.
Веднъж, например, си хвърлила шапката, за да разбере дали той ще слезе надолу и после ще изкачи нагоре, за да ѝ направи кефа. Направил го човекът. Изпитанията продължили няколко години. Той оставал наивното момче, което никога не заподозряло, че е подложено на ежедневен тест за годност. Убеден бил, че тя си е такава. И такава я харесвал. И обичал. Тя вече започнала да свиква и да харесва неговата честност. Сигурно го е обичала. Разумът не е чак такъв властелин. Ако беше, щеше да му е измислила изпитания, които нямаше да издържи.
Едно нещо ѝ отказал – да намерят начин да се измъкнат от Желязната завеса и да заживеят в свободния бял свят. Това било единственото ѝ истинско желание. Той не се съгласил. Не от родолюбие. От страх за своите роднини, които щели да имат големи неприятности. И без друго бил син на враг на народа, тъкмо нещата около репресиите на семейството били утихнали, да им причинява нови драми за него било немислимо.
Тя залиняла и посърнала – защо били всички тези изпитания, след като не е намерила човека, който да бъде до нея заради единственото ѝ истинско желание? Започнало да ѝ прилошава често, страхувала се да върви сама. Не била болна. Била отчаяна. От разбити мечти. А вече не била и млада. Не било много лесно тепърва да търси друг. Била на ръба да замине сама и да го изостави.
Някъде по това време се случило. И двамата не знаят дали е било истина, или сън. Но дори след златната си сватба, могат да се закълнат, че се е случило.
Седели в ресторант. Не помнят кой. Знаят само, че сервитьорът им донесъл шампанско. Не помнят повода. През годините понякога спорели дали е било на неговия, на нейния рожден ден, или в крайна сметка – насън. Едновременен сън, защото и двамата го помнят по еднакъв начин.
Когато тапата гръмнала, от шампанското започнали да излизат малки цветни мехурчета, които станали големи, оцветени във всички цветове на дъгата и заиграли весело около тях. Изпълнили цялото пространство, а те стояли като омагьосани. Продължават да го смятат едновременно за истина и за „напълно невъзможно“. Но едно е сигурно. След това на нея вече не ѝ ставало лошо.
Приела, че щом той иска, ще останат тук. Оженили се. Взели заем за апартамент и кола, изплащали го почти до своето пенсиониране. Дали се обичали, не е нещо, което някога са обсъждали. Не може да се разбере. Изглеждали сякаш са се споразумели да бъдат отговорни хора. Отгледали деца и внуци. С отдаденост, но и малко повече контрол, отколкото на децата и внуците им харесвало. Така и не разбрали, че децата и внуците им се родили, поръсени с магията на цветните мехурчета.
За тях било важно да са правилните хора, които правят правилните неща и много се стараели, забележат ли мехурчетата у деца и внуци, да ги пукат. Или да ги обясняват със законите на физиката и химията. А когато не могат – да отсичат „това е невъзможно”.
Има и такива истории. Можели са да бъдат много красиви, но са останали твърде обикновени.
Не настоявам, че съм права. Възможно е историята на тези хора да е точно такава, каквато трябва да бъде. Може би пък не е задължително да имаме високи очаквания към магията на шарените мехурчета. По-важното е, че ако в живота ни се появи нещо абсолютно невъзможно, което все пак е истина и поръси с магия живота ни, любовта винаги оцелява, дори никой от поръсените да не нарича това „любов и красота”.
Прочети още:
Нов превод на съветите на леля ти
