Дарът на вътрешното дете

Дарът на вътрешното дете
Снимка: Thinkstock

Михаела Петрова

Вече си голямо момиче, дръж се сериозно.

Колко от вас са чували това от майките си когато са били деца и играта е била по-важна от всякаква сериозност в поведението? Едва ли си го спомняте, но със сигурност помните колко пъти сте казвали за любим мъж: Той не се държи сериозно, играе си с мен.

С риск да ви прозвуча елементарно, все пак ще кажа, че всяка жена, която се е чувствала засегната от подобно дешифриране на нечие мъжко отношение към нея, носи в подсъзнанието си дълбоко заровен спомен да се държи сериозно, когато е била малка и най-много е искала да си играе.

Подсъзнанието в общи линии е елементарно. И буквално. Твърди се, че независимо за колко пораснали се смятаме, то има съзнание на 4-годишно дете. Помни ясни, кратки неща. Абстрактни понятия, метафори, символи, убеждения на егото за целта на връзките помежду ни – всичко това му е непонятно.

И вече пораснала, може да е доктор по ядрена физика с IQ около 140, но в емоционален план да е плаха, неуверена, чувствителна или пък разкрепостена кучка, която не се прехласва по сладките розови сърца на св. Валентин. Всъщност, коефициентът на интелигентност въобще не е нещо, което предполага кариера на учен или на каквото и да било друго от онези неща, които се приемат за успешни в днешния свят.

Например, мъжът с най-високото IQ, някой си Рик Роснър от Южна Калифорния е работил като нощна охрана, стриптизьор, гол модел. Вълнува се от секса повече отколкото от всичко друго, гледа по три часа порно на ден. Има си семейство човекът. Като прехвърлиш биографията му, става ясно, че се отнася дори към интелигентността си като към игра. Решава тестовете, както децата си играят, сменял е няколко училища под различно име, за да разбере къде бърка системата, мания му е да следи да грешки във въпросите в играта „Кой иска да стане милионер“. Такъв тип е.

На една жена, обаче, била тя и с покоряващ ум, в общи линии страстта към играта не ѝ е простена толкова лесно, колкото на мъжете. И не говоря за мнението на социума, а за това, че сама на себе си не го прощава. То от там се прехвърля в колективното несъзнавано, за да се утвърди като модели за поведение на мъжете и жените.

Само за мъжете поговорката гласи, че „не порастват, само сменят играчките си“. Могат дори да ни умиляват, когато си играят с влакчето на детето. Да не ви казвам колко влакчета и колички имах, с които баща ми си играеше, докато си бърках в носа, умряла от скука, докато му подавам частите за релсите и разни пръчки, с които си строеше конструкцията, за да криволичи влакчето нагоре и надолу. Оставете това, ами заемаше и пространство, с което трябваше да се съобразявам, да заобикалям, въобще да бъда голямо момиче, което има сериозно отношение към неговата игра. Нали за мен го прави всичко това? Така де, това е логика, която малките момиченца често попиват – татко си играе заради мен, о, какъв умен и талантлив татко и затова трябва да бъда сериозна и да не му преча.

Замислете се колко бракове и то успешни, са изградени върху този фундамент – съпругът играе/работи, стои до късно, ходи по срещи, играе тенис, голф, лови риба, купува си кола и затова тя трябва да е сериозна и да не му пречи. При жените обикновено няма бунт към тази ситуация – тя е научена от майка си още когато е била малка, че големите момичета се държат сериозно. И нещата съвсем се объркват, защото колкото повече той си играе, дори с нея, тя толкова по-категорично приема отношенията си с него за сериозни. Тук дори няма конфликт на интереси, на пръв поглед.

Това е един доста популярен фундамент, върху който са изградени успешните връзки. Онези, за които няма да чуете нищо в жълтата преса. Те обикновено са нормални хора и имат стабилни отношения. Дълбоко в себе си знаят, че има нещо, което не е наред, но не е възможно да го дефинират. В крайна сметка, такъв е животът, такива са нормалните съпружеските отношения. Вече трябва да сте забелязали, че обикновено не говоря за семействата, в които има физическо насилие или друг психически тормоз.

Фокусът ми е предимно към едни такива неща, които не се смятат за бог знае какъв проблем, даже в началото са сладки и забавни. А после, макар да дразнят, са се превърнали в навик, с които се съобразяваме. И хората понякога се чудят, защо въпреки че „всичко е наред“, в един момент престават да имат нужда един от друг. Да преувеличават тези дреболии като неприемливи недостатъци на другия. Да се надхитряват и да се отдалечават с някакви елементарни неща – да излизат и да ходят на почивка поотделно, да нямат общи мечти, но да съжителстват с тези бели кахъри. Много малко са онези, които развиват силна непримиримост към „малките камъчета“ още от самото начало на връзките си и така и не успяват да ги „прескочат“ в името на любовта, например.

Има една теория,  че първосигналните реакции на подсъзнанието не се изчерпват само с реакции на бягство и борба, има и една трета „замръзване“. Преди да бъда запозната с тази теория, го наричах просто „изпадане в ступор“. Това е когато усещаш, че нещо не е наред, но не можеш да го дефинираш, само можеш да циклиш в мрънкане около проявленията му. Или ако имаш по-нерафинирана природа, да развиеш агресия или синдрома на мъченичеството. Не и да действаш с осъзнатост.

А „осъзнатостта“ не е нищо друго, освен да допуснем, че правилото „момченцата могат да си играят до старини, а момиченцата трябва да бъдат сериозни хора горе-долу от 3 годишна възраст нататък“, е изцяло погрешна основа. Всякакви взаимоотношения, изградени върху нея, нямат голям шанс да се развият във връзка, която сътворява реалността си чрез играта. И резултатът е, че винаги има убити – най-малко от скука и досада. Изтръгнат ли е живецът от детето, което иска да си играе, дори джентълменският етикет е безсилен да разпали страстта. В случая оставям на страна факта, че по нашите ширини джентълменството по принцип не е някаква норма на поведение. А напоследък дори и добрата стара госпожа Европа, реши, че е по-толерантно да го игнорира.

Но както и да е. В този омагьосан кръг не ми се участва. Редовно излизам от него с онази нацупена физиономия, която правят децата като им прекъснеш играта, готови да се разплачат. И доскоро се чувствах нелепо, много учудена и разочарована, че извън тези традиционни убеждения, няма с кого да си играеш. Включително „на семейство“. А уж сме големи хора. Колкото и да сме големи, докоснем ли се до интимния си свят, късаме лентата и се телепортираме в емоцията на детето, на което са му прекъснали играта без време. Можем да повтаряме този сценарий до безкрай. Или докато не хванем мислено това дете за ръка и не му кажем: „вече съм голяма и ти позволявам да си играеш, научи и мен да си играя“. Ако знаете при какви съкровища ще ви заведе това дете със звънкия си смях, и секунда няма да чакате. Ако знаете какви неща ще поиска да сътворите заедно, овцата на Малкия принц е най-малкото, което би могло да оживее пред очите ви.

Колкото повече пораства във вас това вътрешно дете в радостно сътворчество с вас, толкова по-забавни стават и игрите с онези, които ще привличате в своите щуротии и рицарски подвизи. Толкова повече ще започнете да разбирате от собствен опит, че свързването с друго сърце е творчески акт, който сътворява нови светове не само за вас двамата, но и за цялото. Знам, че прозвуча отвлечено и като поредното клише, обаче в това пространство думите не могат да обхванат случването. Затова предпочитам да ви предизвикам да го откриете сами.

Ще си позволя да перифразирам малко Апостола – ако не успеете, губите само вие, ако успеете – печели цялото. Това е най-големия смисъл на любовта.

Честит Свети Валентин!

Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:

Няма как да се пропуснете

Записки под завивките

Ледено момиче

Поколение отличник

Вкусът на желанията

Опитомяване – да излезеш от дупката

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Edna пита

Каква зимнина ще правите това лято?

Абонамент