Има една приказка, която гласи, че не е важно кой с кого е дошъл, важно е кой с кого ще си отиде. В по-младежките си години тази сентенция искрено ме забавляваше. Възприемах я единствено откъм смешната ѝ страна, докато в зряла възраст не осъзнах колко мъдрост всъщност има в нея.
Животът ни сблъсква със събития, места и хора и понякога е нужно време, за да осъзнаем какво ни е отнето. За да се зарадваме на това, което сме получили. Поучаваме се от грешките си, но никога не сме застраховани, че няма да сбъркаме отново. В преодоляването на препятствия ставаме толкова добри, че с всеки изминал ден доближаваме стойностите на световния рекорд.
Научаваме се да тичаме, гледайки право напред.
Няма бъдеще без минало. С пълна степен важи и за мечтите, доколкото оставят ярки по пътя, който ни е писано да извървим. Нашите истини са в причинно-следствена връзка с преживените любови, разлъки и предателства. Нашите истини оцеляват, защото се подхранват от малките радости, за които най-после сме отворили очи, осъзнавайки че всичко има значние. Тогава започваме да ценим и радостта, и красотата.
Няма красота, която остава невидима. В това се състои смисълът на съществуването.
Забравяме лошото, помним доброто. Трябва да си много гневен човек, за да останеш злопаметен. Да грешим, е в природата ни. За да привличаме положителните емоции, уповаваме се именно на моментите, които искрено са ни правили щастливи. Така и трябва да бъде.
Пътят към ада не е постлан с добри намерения. Това е оксиморон, който се опитва да извини непростими действия и постъпки. Адът е в самите нас. Ние избираме противополжната му посока, ако в главите ни свети семафорът на осъзнатата необходимост да оцеляваме като приветливи хора. Лицата с ведри усмивки помнят плача. Онези, които са склонни да помагат, помнят какво е да си имал нужда от помощ.
Да, не е важно кой с кого е дошъл, нито е важно какво и колко си имал. Важно е кой си сега, точно в този единствен момент, когато Земята не спира да се върти около убийствено нажеженото си ядро. Важно е да продължаваш да преодоляваш препятствията и да си благодарен, понеже си жив. Защото живите имат право на избор – дали се взират в минало, което отдавна си е отишло, или да вдигнат поглед към звездите. В кратката почивка между две препятствия.
Oще от Добромир Банев:
- Градът извън трите билборда
- Очите помнят
- Замълчи, замълчи...
- Романтиката, която ни липсва
- Лесно е да бъдеш лош с останалите, когато не изпитваш любов към самия себе си
- Когато сънувам любовта, нищо друго няма значение...
Добави ни в предпочитани източници в Google
