За шматките и хората

„Толкова не искам да съм актуална“ – мислех си, докато седях на пейка в парка под лъчите на топлещото ноемврийско слънце и се чудех какво да измисля този път, така че да се впиша все пак в общия дух на времето и неговият актуален световен драматичен спектакъл, отразен на нашето локално ниво. Превъртах социалната мрежа да се ориентирам какво вълнува хората, но така или иначе си харесах само две рецепти и честитих няколко рождени дни. Другото – колкото и да е вълнуващо за обществото, никак даже не ме предизвика да видя какво пише в по-дългите статуси, камо ли да ме провокира да създам текст.

Може и да съм разказвала тази история, но един от любимите ми някогашни журналисти – легенди, Евгений Станчев ни казваше, че журналистът трябва да се ядоса поне на три неща, докато отиде на работа, за да може да пише. Да му се прииска да потърси отговори, справедливост, да предизвика обществен дебат за онова, което му боде очите. Не ми идваше отвътре да стана такъв журналист и затова все се мотаех около т.нар. лайфстайл издания, защото исках да споделям онова, което ме вълнуваше по приятен начин и не ми бодеше, а ми топлеше очите, ушите, усещанията. Затова избрах сферата на новото, модното, красивото, вкусното, което ми се щеше да изживявам като естествена част от живота ни. Разбира се, вълнуваха ме, а понякога и много ме ядосваха и разни теми, свързани с любовта и секса. Въобще, имах нужда онова, за което пиша да ми е „секси“.

Още от Авторите

Както и да е. Когато осъзнах, че въобще не искам да съм актуална, се прибрах и прибегнах пак до старите „тефтери“ – онези, в които си пиша само и единствено за себе си. И никой никога няма да прочете, защото всичко, което беше на хартия, изгорих. Дигитално съм запазила малко неща, по-скоро лафчета и мисли, за които ми е дожаляло да пратя в небитието..

Така попаднах на един запазен sms от бивше мое гадже. Жалвала съм му се нещо, че съм се изтощила от занимания с документи в разни администрации. И той ми написал: „Животът е пълен с бюрократични усложнения, които просто спъват безпрепятственото шматкане! Но ще дойде ден, о, ще дойде...“

Бидейки естествено родена шматка, не мога да определя какво значи това и как влияе на живота ти, но той твърдеше, че едва ли не имам някакъв майсторски клас, защото докато се шляя дори не настъпвам кучешките лайна по тротоарите. „Какви лайна?“ – бях се учудила тогава. Било пълно, каза той, постоянно внимавал и дори настъпил две. А аз не само че не съм ги забелязала, но ме наблюдавал как избягвам безгрижно и неволно всяко едно. Даже искал да настъпя някое най-накрая, за да се успокои, че шматкосването не е чак такъв safe heaven*, какъвто му изглеждал, докато изследвал способността ми да ги избягвам.

Мога да кажа само какво винаги смущава хората, които си общуват с шматки. Първо, смятат ги за отвеяни и съответно, за същества, на които не може много да се разчита. Опитват се да ги превъзпитават, когато са достатъчно млади. После се отказват, разбира се. Но пак остава едно постоянно недоумение „как така не се интересуват и не знаят някакви неща, които изглеждат важни и базови за всички и въпреки това, нещата, които ги интересуват, им се получават“. Какво точно ги интересува, обаче винаги остава загадка за приближените им хора. Определено ги наблюдават как все в някакъв момент ще сбъркат и ще настъпят банановата кора. Не че не може да се случи. Не че хората тогава не ликуват тайно: „Видя ли, аз ти казах, че това твоето не може да продължава вечно така“. Но там е работата, че шматката няма склонност да превърне този факт в мелодрама. Приема го като нещо нормално. Случва се, какво толкова, ще се изчисти. Ще мине.И готово.

Шматките не могат да превърнат нищо във фикс идея, да станат подвластни на религия, на идеология, дори и на работата, която вършат. Защото докато си се шляят, съвсем естествено забравят всичко това. Затова и не могат да станат пристрастени дори и към хора, любими и приятели. Нито пък изискващи. Което винаги ми се е отразявало зле на работата, защото гледам да си я свършвам сама вместо да делегирам и изисквам от някой друг. Тоест, от шматка шеф не става, защото въобще няма да успее да държи нещата под контрол и да знае кой с какво се занимава. Но ние обикновено не ламтим за такива постове.

Шматката може да е абсолютно идеален служител, защото наистина се интересува само от възложената ѝ работа. И към това е хипер отговорна. Ако я отлага или не я свърши качествено, после ще се налага да се връща и да мисли за нея отново, а това „спъва безпрепятственото шматкане“, така че дава всичко от себе си, за да не си го причини.

Шматките не са клюкари и не се заместват в интриги. Първо, защото не ги забелязват. Второ, защото всяка допълнителна информация, която с нищо не помага да си свършат работата, много ги напряга. Не е заради някакъв висок морал. Даже някои от по-приближените до тяхно величество, го тълкуват като вид егоцентризъм. Шматката не се забърква в клюки и интриги, защото всъщност не се интересува от другите хора. Но също така, по тази причина, рядко се вписва – в колектива, в приятелски общности дори. Не че няма приятели, има. Но не им знае нещата. И се чувства неловко, че не помни, когато някой приятел ѝ каже: „Е, нали ти казах“.

Хората обичат да се интересуват от тях, историите им да са важни и интересни за тези, с които общуват. Не срещат това отношение с приятелите си – шматки. И съответно, могат да поддържат приятелства за посещения на приятни места, пътешествия и други съвместни занимания, но не така дълбоко свързани помежду си с памет за подробности по отношение на личните си истории. Което на хората им е важно, за да нарекат някого „приятел“.

Не че шматките не обичат хубави драматични, мелодраматични, комични и всякакви истории, но ги предпочитат в книги, филми, сериали, защото им харесва да получат пълнотата на историята и извлечената мъдрост от нея, а не само някакви парчета от пъзела, които са драматургично несвързани. Впрочем, по такива причини не се интересуват и от актуални новини. Покажи ми смислен сценарий и ще го оценя, дори ще внимавам докато гледам. А така, откъслечни избухвания на полудяващо човечество, което изпада в паника и ментално нестабилни отклонения на тема как да се справи със собственото си съществуване – не, мерси. Предпочитам да си се шматкам.

Ще гледам филма как сме се справили после. Независимо, че съм гледала няколко на Спилбърг и Нолан. И някои други – ще видим за кого какъв сценарий и как ще се разиграе. Защото, няма да е еднакъв за всички. Може да изглежда еднакъв, но всеки ще го преживее различно. И ще стъпи или не на различни бананови кори.

И така. Няма училище за шматки. Ако някой се опита да ви го преподава, е мошеник. Само това ще кажа. Сега отивам да се шляя, както си умея. В моя safe heaven.

*safe heaven – „сигурно убежище“, идиом за място, ситуация или дейност, които предоставят на хората възможност да избягат от нещата, които смятат за неприятни или тревожни.

Още от Михаела Петрова: