Може ли любовта да бъде енергиен източник?

„С тези енергийни източници, които ползваме на земята, сме наникъде“ – напоследък често си спомням за тази реплика на сина ми, когато беше още ученик. Тогава беше смешно. В днешни дни – не е.

Не съм учен, пък и любимият ни сайт на Edna не предполага специализирано потапяне в материята, свързана с технологиите, които могат да осигурят поне частичен енергиен суверенитет. Но въпреки това не мога да се отърва от усещането, че актуалните международни събития биха тласнали хората да търсят решения в тази посока. Защото от тук нататък връзката между енергия и установяване на господство, между енергия и война, става все по-директна. И е неизбежно да я свържа с ултимативно най-доброто изобретение, заради което всички толкова обичаме живота на тази планета – любовта.

За пръв път от 83 г. Юпитер и Уран се срещат в Телец: какви изненади очакват всяка зодия
На фокус

Моите „научни“ открития са свързани с нейното изживяване. Затова ще говоря за тях.

Знаете, че любовта може да бъде най-красивото, но и най-ужасяващото преживяване. Когато си влюбен, цялото ти същество се усмихва. Може да извършиш неща, които преди не си и предполагал, да отидеш на край света, да откриеш свои неподозирани таланти.

Дори и домакински – за да е всичко чисто, цветно и красиво. Може да си супер концентриран и продуктивен във всички неща, които вършиш, защото не влагаш усилие, а магията на лекотата, която извира от теб.

Искаш да прегръщаш всички и да им казваш, че животът е прекрасен. Отпадат задръжки и вътрешни бариери. Стопяват се детски и тийнейджърски травми, с които цяла орда психолози не биха се справили, ако не чувстваш любовта у себе си.

Изгревите и залезите стават по-цветни, нощите – вълнуващи, сутрините – усмихнати.

Докато някой във връзката не реши, че трябва да установи власт върху тази споделена радост. Докато някой във връзката не реши, че това естествено разгръщане може да бъде загубено и трябва да бъде контролирано. Докато някой не се подтисне, че другия не изглежда също толкова влюбен, не е верен, не е в синхрон с твоето бълбукане.

Спокойно може да се каже, че любовта умира в момента, в който се уплашим, че може да изчезне и се запитаме: „Как да я задържа?“

Тогава с неподозирана лекота в нас се промъкват стратегиите и тактиките за упражняване на власт. И повече не сме способни да повдигаме планини, защото фокусът се премества върху това да градим стени. Всяка волност, всяка свобода и отключена врата могат да станат заплаха. Тогава някъде преставаме да се събуждаме с усмивка. Тогава някъде обвързването с битовизми става нещо като остров на деликатно контролираната власт.

Колкото повече несигурност (не-любов усещаме у себе си), с толкова по-голяма лекота даваме власт на всевъзможни разбирачи, самообявили се експерти, коучове и прочее, да ни тъпчат главите с клишетата за успех.

По мое мнение клишетата за успеха са най-сигурният начин да отклоним коритото на реката „любов“, която естествено пробива пътя на живота, който ни отива, към местности, в които са нужни големи усилия, за да не пресъхне.

Защото си вменяваме покриване на норматив, съизмерим с пари, слава, власт, влияние... А всичко това е безкрайно далеч от усещането за радост и изобилие. Безкрайно далеч от вътрешното осъзнаване на любовта, която носим в себе си.

Говорим си за...

Признавам, че голяма част от стратегиите, с които матричното схващане за успеха има нужда да планира и дисциплинира, да преследва цели и постижения определено работят. В крайна сметка човешките поведенчески модели не са чак толкова сложни и се получава. Но не забравям и усещането, което съм изпитвала, когато съм правила нещо „по правилата“. То е било по-скоро: „Е, това ли беше? Толкова ли е просто? Толкова ли никой не схваща, че това е само една манипулация, която сме приели за „нормална“? И не ми е било кеф.

А когато нещо не се получава, както е нарисувано на картинката в дебелите и тънките книги, сайтовете, ютуб видеата, цитатите във Фейсбук, съветите в LinkedIn започваме да си мислим, че някъде бъркаме, че нещо не ни бива да се справяме в тоя живот. Поне не като успешните хора, които прожектират статуса си публично. Това е огромно отдаване на енергия, която на финала кара хората да се чувстват „правилни“, но изсмукани и пропиляни. Дори някак безполезни. На самите себе си. И несигурни, тревожни за утрешния ден. С един затормозяващ въпрос: „Ако е това ефектът, той не ме радва. Да, носи ми някакви дивиденти, но не и страст към самия живот“.

За мен е удивително, че дори сред млади хора наблюдавам огромна епидемия от стремеж да са „правилни“. И много си благодаря, че имах късмета да преживея младостта си, във времена, в които беше по-готино да си „неправилен“. Честно, нямам идея как се твори изкуство и живот без постоянните срещи с други сродни хора, без динамиката на споделеното общуване, раждането на идеи, без онова „Яко е, правим го“ без дори да знаем още точно как ще го направим. Не заради упех и слава,а само и единствено защото ни харесва да създаваме някакви неща, все едно се наговаряме да оберем джанката в съседния двор.

Много съм благодарна, че имам емоционалната памет да знам с всяка клетка на съществото си какво означава „нещата да се получават естествено“. И знам, че това е любов. Към самия живот.

Винаги ме е ужасявал моментът, в който трябва да обмислям стратегия, чрез която да постигам нещо. Пълен провал съм в това отношение. Не го мога. Особено във взаимоотношения. Ако ми е нужна специална стратегия, за да постигна нещо, имам усещането, че все едно трябва да отида на война, да се въоръжа със стратегия и хладнокръвие, с правилен подход. И за какво? За да получа контрол върху чужда енергия, защото първо съм подтиснала своята? Верно ли? Баста.

Любовта сама по себе си е най-естественият ни вътрешен енергиен източник, но само ако я оставим да се разгръща свободно.

Някой би казал: „Е, да, ама не може да си светим с нея“. Мога да поспоря, но няма. В битки не влизам.

Знам, че е рано да си светим сами, знам, че по-значима изглежда борбата за господство, знам, че сме хлъзгаво близо и до натискането на онова копче, което за 3 секунди ще направи напълно излишни всякакви разсъждения по въпроса. Знам и че ако не го натисне някой, пак ще останем близо до всяка дистопия, която сме гледали на кино. Но също така имам категоричното усещане, че всъщност никой не иска да управлява света. Тези, които изглеждат, сякаш това им е цел, по-скоро не искат светът да управлява тях. И се защитават агресивно от една такава опция. Може и да осъзнават, че е глупост, но пастата е излязла от тубата и не е толкова лесно връщането назад. Това би означавало пълна капитулация.

Още от Авторите

Вече никой не може да спре и да каже: „Упс, май сбърках. Хайде, мир“. То може да се случи, съществува и такъв потенциал, но е нужна критични маса от хора, които наистина могат да се доверяват на потока на вътрешната си любов. И малко по малко, като пуканки във микровълнова, това да позволи и на следваща група да се отвори към единствения животворящ източник на любовта. Тогава битките просто губят смисъл – единствено върху любовта не може да се установи абсолютно никакъв контрол.

А колкото до енергийните източници – за Бога, виждала съм къщи с ултравиолетово захранване на отопление и електричество. Соларните панели са измислени преди почти сто години. Технологията е достатъчно напреднала, за да се намери алтернативни решения за енергиен суверенитет. Колкото повече хора спрат да се страхуват, че светът иска да ги управлява, толкова по-бързо и това ще стане. Колкото повече хора се доверят на „реката любов“, която си знае пътя, с толкова по-голяма лекота и това ще стане.

P.S. Въобще не съм мечтател. Припомням каква е природата на естествената животворна енергия. Дълбоко в себе си всички го знаете. И знам, че всички потенциали съществуват едновременно и са възможни. А бъдещето ще е такова, каквото бъде избрано от енергийния резонанс на най-голямата маса хора. Не от шепата господстващи. Както и да се защитават. Влюбвайте се. Безогледно. Тогава няма страх и творческата ни енергия се чувства свободна – все ще измисли как да светне.

Още от автора: