Трябва да ти кажа...

h
Снимка: Thinkstock

Михаела Петрова

В началото може и да е било Словото, така или иначе, не помним. Но сега пък е такава говорилня, че иди отсявай словото – слово. И все пак думите остават свръзка. Когато изживееш нещо, без значение добро или разочароващо, споделянето му е майката. Иначе на човек му иде да се пръсне. „Трябва да ти кажа“ е едно неустоимо „трябва“. Каквото и да преживеем, то се обезмисля или става непосилна тежест, ако не го съпреживеем с някой друг.

Спомням си, преди години, носех си някаква мъка и вървях по улицата. Беше от онези мъки, за които ти се струва, че е невъзможно да отминат. И така, докато вървях, си представих как отивам в редакцията на моята най-добра приятелка, отварям вратата й, поглеждам я и се разплаквам. Стигнах до стаята й, отворих вратата. Моята приятелка не беше там. Не се разплаках. Търсих я по другите стаи, в кафенето, в кръчмата, в която обикновено се събираха колеги. Никаква я нямаше. Така се ядосах, че не я откривам, че ми мина – същата онази мъка, за която преди пет минути ми се струваше, че е невъзможно да отмине.

h
Снимка: Thinkstock

От нямане на чие рамо да поплача, седнах в едно кафене да я опиша. Писах с часове, докато си представях, че разказвам всичко на моята приятелка. Тогава успях малко да поплача. Докато се оформяха думите, успях и да се разсмея, обаче. И да стана остроумна, и цинична, и умилена, и самоиронична, и възгордяна, и самосъжаляваща се, и „много сладка“, и ... каква ли още не. И то вече беше невъзможно тази мъка да е още там.

h
Снимка: Thinkstock

Когато много си харесаш някое изречение, мисъл, каламбур – целия поток на съзнанието, дето се отприщва и бълбука, започваш да се кефиш. Появява се усмивка на устата. А тя винаги е светещата табелка с надпис EXIT. Започнеш ли да си се харесваш, дори когато преживяваш тежка вътрешна драма, тя се размива в цялото, което си.

Спомням си, че когато по-късно се свързахме по онези стари домашни телефони, единственото, което се чух да й казвам, беше: „Страхотен текст написах..., за онази история писах, все едно ти я разказвам, обаче чуй колко яко се получи...“

h
Снимка: Thinkstock

Това може би беше един от първите случаи, в които имах ясно осъзнаване, че емоциите, които върлуват като мъртво вълнение или цунами в нас, са илюзия, която буквално се помита от друга силна емоция, която да ни завладее. Малко като рецептата да си удариш главата в стената, когато те боли главата.

Тогава още не бяха на мода „номерата“ в такъв момент да призоваваш на помощ невидими сили или положителни емоции – били те ангели или самият Бог, били те просто „енергии” на любов, благодарност, състрадание. Но сега като се замисля, май това, което ми се е случило, е да послушам интуицията си. Да навляза в болката, унижението, страховете си директно. С меча на вътрешната истина - химикалката и белия лист. И да копая, докато започне да извира животворната вода на твореца у мен. Онзи който не отрича гадната случка, а я превръща в история, която за него има смисъл. Чрез процес, който го забавлява. Резултатът е, че когато сложиш точката, това изживяване отново те вълнува по начин, който искаш да бъде споделен.

h
Снимка: Thinkstock

Вече десет години наблюдавам, че споделянето в социалните медии не носи същия ефект. Вълнението от преживяното се пръсва в ефира сред стотици непознати и понякога губи очарованието си. Думите, които ни свързват, когато общуваме лице в лице или когато свързваме мислите си с авторския текст от книга, която ни привлича, имат друга сила. То е интимно преживяване. Ти и онзи, който те слуша; ти и героите от книгата взаимно се съгласявате да съпреживеете историята, поезията, усещането си за нещата от живота. Това усещане, че „си разбран“ от някой друг е магията, която ни свързва.

h
Снимка: Thinkstock

Нали знаете, как нововлюбените двойки и хора, които се обичат, често си звънят един на друг с думите „Знаеш ли какво стана? Трябва да ти кажа“. Когато не са се виждали по-дълго от цял ден, с нетърпение изричат: „Имам много да ти разказвам“. И това обикновено не са някакви извънредни събития. Но докато единият ги е преживявал, разделен от другия, си е мислел как иска да ги съпреживее заедно с любимия. Това е превърнало едни обикновени ежедневни случки, в цветни и пъстри картини за споделяне. 

Развълнуваните думи „Трябва да ти кажа“ са изключителен акт на интимност. Никога не ги подценявайте, когато ги чуете – в този момент сърцето на човека, който ги казва е избрало имено вас, за да съпреживее своето разгръщане. Ако небрежно го прекъснете оттегчени: „Е, какво толкова? Не разбирам защо така си се развълнувала“, това сърце ще покърви известно време, но не след дълго, ще се затвори за вас.

h
Снимка: Thinkstock

Дори в момента да не ви е до това, да си имате други грижи и занимавки, чуете ли детето си, мъжа си, своя приятелка, да произнесе „трябва да ти кажа“, спрете с всичко, което смятате за по-важно и изслушайте онова, което другия желае да съпреживее с вас. Дори и само по тази причина, че в този момент, вие сте избраният, обичаният. Това са едни от най-истинските моменти, в които създаваме трайна връзка на любов и уважение помежду си. Разгръщаме се заедно. В партньорство.

h
Снимка: Thinkstock

Добави ни в предпочитани източници в Google

Най-нови

Хороскоп за деня

Какъв е твоят асцендент

Edna пита · Интервю с...

Оферти