Да съм в пълнота! Или за чувството, когато ти идва сама да се разцелуваш

24.06.2018 18:00

Обичам любовни истории, които се случват „на един клик”, а не такива, заради които прохождаш трънливи пътеки и заблатени местности с подводни капани.

Наричаме ги щастлива съдба, благодатно стечение на обстоятелствата, но опитът ми е показал, че те се случват, когато сме вътрешно готови за отговорността да споделим себеуважението си с друго ценящо себе си човешко същество.

Edna препоръчва
Блясък, който остава - новото ни любимо червило ROUGE DIOR LACQUER

Всички онези връзки, които ни привличат заради партньорството на различните ни видове комплекс за малоценност въобще не са ми интересни. Забавното е, че често те са доминиращи и сякаш създават норма, напълно изкривена представа за „нормалност”. Но няма да говоря за тях сега.

Обичам историите, в които пред теб се отваря една врата, срещаш един поглед и знаеш, че от тук няма да си тръгнеш скоро. Все още дори не си влюбен, даже ти е малко странно как би могло да се случи, но вече се усещаш у дома.

Имам приятелка, която имаше проблем със зависимост от алкохола. Осъзната. Ходеше и на терапия. Имаше воля да се справи, но не се чувстваше добре. От време на време се случваше, да тегли една на дисциплината и да се пусне отново по-пързалката, за да си разбие за пореден път носа.

Дълго време не бях я виждала, знаех само че от година време е с нов мъж. Наскоро ми разказа как след някакво поредно изтърваване на ситуацията с алкохола, седнала и си казала: „Добре, очевидно имам липси, явно са по-силни от мен, а терапията само ги потиска, не ги лекува. Няма никакъв смисъл да атакувам проблема, а да стигна до корена”. Седяла цял ден на една полянка и след всички планове, които превъртяла в главата си, и които я уморявали дори заради мисълта за усилието, което изискват, стигнала до простичкото желание: „Да съм в пълнота”.

От този ден си спомня само, че когато си помислила точно това, я изпълнило онова, което хората наричат „любов към себе си”: „... сигурна съм, защото е абсолютно невъзможно да го опиша. Само знаех, че никога преди не съм имала толкова ясно чувство, че всичко, ама наистина всичко е наред. Идеше ми да се разцелувам. Даже го направих. Разцелувах се”.

Следващите 24 часа били нещо като „Колелото на Фортуна” от картите Таро – срещнала един мъж, когото и преди време харесвала, но тогава имали по-скоро пиянски флирт. Той успял да й каже, че ако има жена, с която иска да бъде, това е тя, но само при условие, че не пие. Тя отвърнала – „няма проблем”. Месец по-късно сама се чудела как така въобще не й минава през ум да посегне към чашката, но си знаела – пълно й е.

Сега, година по-късно продължава да й е пълно. Няма да идеализираме тази история. Както при всички взаимоотношения и тази връзка си минава през някои перипетии, свързани с напасването на характерите.

Но както тя ми каза: „когато усетя спънка, неравност по трасето, неща, които не ми харесват и се дразня, се хващам за този клин в скалата. Собственото ми усещане за пълнота и успявам да се издърпам. Да не правя от мухата слон, а да търся решение, което изразява уважение и към двама ни”.

Каза ми и друго ценно нещо: „Опитвам се да не го обвинявам, когато някакви неща не ми харесват. Започна ли да виждам недостатъците, някогашните мои липси се появяват отново като грозни мастилени петна. Веднага искам да изпия поне една бира. Но знам къде ще ме отведе това. Няма да е само една.

Тогава си казвам: "Това не е мой проблем. Заедно сме, но не сме един и същ човек. Имаме и свобода, която много други двойки нямат. И нещата, които ме дразнят, се превръщат в „мухи, които ме кацат”. Замахваш с ръка да ги изгониш. Не е нещо лично.”

Обичам да слушам такива истории. Не защото те са красиви през цялото време, а защото са истории на осъзнатост.

Колкото повече встъпваме в своята осъзнатост, толкова повече става ясно, че съдбата ни не се определя от онова, което ни се случва, а най-вече от начина, по който реагираме.

И е напълно възможно да се „препрограмира” с един клик.