Три години и 50 нюанса глупост

Три години и 50 нюанса глупост
Снимка: netinfo

Георги Петров

Ако тази статия беше орално възпроизведена реч, щеше да започне с дълбока въздишка.

Поредицата „50 нюанса сиво“ стартира през 2015 година, а аз пиша материали за кино ежеседмично от 2013 година. Иначе казано, когато първият филм излезе по киносалоните, имах нужния опит и нужната компетенция да го ревюирам, тъй като по това време бях писал материали за далеч по-важни в културно и обществено отношение филми.

Не го сторих. Дори не го и гледах. Защо ли? Защото смятах, че филмът ще е безбожно тъп, с абсурден сценарий и без никаква ясна посока? Не, за Бога, в никакъв случай! Пишейки ежеседмично за кино вече почти пет години, ми се е наложило да гледам по салоните филми като „Пол Бларт: Ченге в мола 2“, „Аз, Франкенщайн“ и четвъртата част от поредицата „Трансформърс“.

И трите филма се нареждат сред най-лошите, които някога съм гледал – репликите в тях са глуповати, шегите в някои случаи дори са обидно стереотипни, в сюжета няма никакъв смисъл и от него няма никакви последствия за персонажите или за света, който обитават. Но разбирам защо хората ги гледат.

Разбирам защо четвъртата част от поредицата „Трансформърс“ акумулира над 1 милиард долара приходи. Режисьорът Майкъл Бей, при всичките му недостатъци, има безспорен усет към зрелището и екшъна, засвидетелстван във филмите му преди „Трансформърс“, както и изключителни технологични познания.

„Аз, Франкенщайн“ със сигурност е накарал фенове на класиката във фантастиката да си платят, за да го гледат, а шегите на Кевин Джеймс за дебели хора и стомашни газове, колкото и невероятно да звучи, всъщност разсмиват една безкрайно глупава част от човечеството, която, за щастие, е и много малка – „Пол Бларт: Ченге в мола 2“ има малко над 100 милиона долара регистрирани приходи.

Снимка: netinfo

Случаят с „50 нюанса сиво“ е съвсем различен. Поредицата не просто се състои от смехотворно или трагично лошо реализирани филми. Поредицата ме кара да се съмнявам в когнитивните функции на голяма част от женската половина на човечеството.

Причината е, че недоумявам защо тези ленти са комерсиален феномен. Не, тук няма да говоря за липсата на художествени достойнства в тях. Ясно е, че всяка реплика от сценариите им звучи абсурдно и нелепо, произнесена от хомо сапиенс в каквато и да е земна среда, камо ли пък пред камера.

Ясно е също, че в сюжета на поредицата няма капка логика и че ако Крисчън Грей не беше милионер, а живееше в панелен апартамент в Бруклин, филмите щяха да са хорър, а не романтика. Ясно е и, че дори при все зашеметяващия си външен вид и материалното си състояние, той демонстрира достатъчно психични отклонения, за да отблъсне и най-глупавата, най-безразсъдна жена на планетата.

Снимка: netinfo

Но защо, скъпи дами, обяснете ми, защо тези филми са толкова гледани и дискутирани?! Кое в тях е дръзкото, оригиналното, сексуалното, провокативното?! Кое?! За Бога, това са три филма с всички описани по-горе недостатъци, които на всичкото отгоре са PG-13! Те може да се гледат дори от деца!

Сексът продавал, ми казват някои. Ами много хубаво, това го знам и аз! Къде в поредицата „50 нюанса сиво“ виждаме графичен, експлицитен секс?! Рейтингът PG-13 говори красноречиво – във филм с такава възрастова категория не може да има показан дори чифт женски гърди, камо ли пък пенис! Във визуално най-дръзкия момент от двата излезли филма дотук за около секунда се вижда гол задникът на Джейми Дорнан!

Снимка: netinfo

И, не, не съм гледал нито един от тях, нито имам намерение да гледам финала на поредицата, знам всичко това от пародийни клипове и информативни текстове в Интернет. Ако гледате тези филми заради плочките на Джейми Дорнан, да, разбирам ви, той безспорно е привлекателен мъж, но мъже със зашеметяваща физика има във всеки втори касов филм по киносалоните, всеки един от които, колкото и да е глупав, има поне малко повече стойност от „50 нюанса сиво“.

Персонажът на Крисчън Грей ви е интересен, така ли? Да, мъж, който е сексуално малтретиран като тийнейджър от дама на средна възраст и впоследствие пренася тези психични травми в романтичните си отношения, звучи като интересен главен герой за еротична драма.

Но в „50 нюанса сиво“ драмата се манифестира под формата на сапунени обрати, смехотворно нелепи диалози, които нямат нищо общо с нормалната човешка комуникация, и секс, показан с такава визуална дискретност, че дори се категоризира от съответните институции като подходящ за гледане от деца!

Фактът, че това нещо е модерен комерсиален феномен, неизменно ме кара да се тревожа за средното интелектуално равнище на хората и най-вече жените, които го гледат. „50 нюанса сиво“ е като чалгата в България – да, аз живея в социокултурен мехур, в които съм се обградил с хора, които не слушат такова подобие на музика, и споделям живота си с жена, която не гледа такова подобие на кино, но ежедневието намира своите начини да пробие този мехур.

Достатъчно е да се качиш на метрото и от едната страна да видиш постер за предстоящ титаничен чалга концерт със специалното участие на някаква леля на име Цеца, а от другата страна да видиш рекламен плакат за „50 нюанса освободени“.

Снимка: netinfo

Фактът, че ако Крисчън Грей не беше милиардер, а посредствен произволен тип, живеещ в панелен апартамент, това щеше да превърне филма от романтика в хорър, недвусмислено говори за това колко материално ориентирана е женската аудитория, на която се опира феномена „50 нюанса сиво“. Липсата на художествени достойнства във филмите пък говори за това на какво интелектуално равнище е. И това не разсмива, нито позволява да се подмине с безразличие – това откровено плаши.

Скъпи дами, гледайте „Срам“ с Майкъл Фасбендър. Това е сексуална драма за тежкото болестно състояние, което е нимфоманията, с илюстрирани реални човешки съдби и номинирано за „Златен глобус“ представяне в главната роля. А, и, за да си дойдем на думата, във филма има продължителни кадри на стегнатите коремни мускули на Майкъл Фасбендър, както и на половия му член, който, длъжен съм да ви съобщя, може да се похвали с впечатляваща дължина!

Снимка: netinfo

Ако ли пък искате да сте по-ретро, гледайте „Последно танго в Париж“ с Марлон Брандо в зенита на кариерата му и Мария Шнайдер. Гледайте дори „9 седмици и половина“ с Мики Рурк и Ким Бейсинджър! И в двата филма са описани садомазохистични връзки с доминиращи фигури и техните последици върху участниците, при това със съответната доза визуална провокативност и графично сексуално съдържание, от което да настръхнете.

Но, моля ви, каквото и да правите, не слушайте чалга и не гледайте „50 нюанса сиво“ или неговите продължения. Това са не просто изпразнени откъм художествено съдържание произведения на антиизкуството. В тях дори няма достатъчно голяма доза комерсиализъм, секс или каквото виждате в тях, за да ви привличат на сетивно и първично равнище.

Добави ни в предпочитани източници в Google

Най-нови

Хороскоп за деня

Какъв е твоят асцендент

Edna пита · Интервю с...

Оферти