Скъпа Мари,

Не знам как да започна това писмо. Уж съм писател, а думите ми изчезнаха. Стопиха се под напора на тъгата, която се спуска над сърцето ми като мъглата над София. Нямах сили веднага да напиша тия редове, болеше ме над допустимото. Повярвай ми, моят праг на поносимост е доста висок...

Но се предадох. Признавам. Стана ми крив светът, Мари. Светът, който опустя откъм значими артисти. Светът, в който все по-малко остават истинските. Някои от тях сами се предадоха и решиха да сложат край на животите си. Ти – за разлика от тях – се бори до край. Не се отказа толкова много години. Твоята битка бе не само за живот. Тя бе от любов към живота. Мнозина ги прекърши славата, светлината на прожекторите, напрежението. Ленън – единственият – падна покосен от куршум. Убит от свой фанатичен фен. Крис Корнел и Честър Бенингтън се обесиха. Уитни Хюстън се удави във ваната си. Ейми Уайнхаус...

Снимка: Getty

По-добре да не продължавам списъка. Това са едни от най-големите трагедии в твоята индустрия, а на мен днес като по чудо не ми се говори за трагедии. Споменах тия имена с друга цел, а именно – да ти стисна ръката, без да имам право да те докосна. Знаеш ли? Ти бе боец до края на пътя си. Ракът не те спря тогава, когато го откриха, не те спря и когато се завръщаше. Не те спря и сега – когато срина тялото ти. Напротив – той ти помогна да се освободиш. Да се извисиш над мимолетността... Точно като в любимата ми ваша песен, в която пееш, че мечтаеш да полетиш отвъд синьото...

Снимка: Getty

Е, постигна го. Разпери криле и се понесе нагоре. Мъката остава за нас, твоите почитатели. Ще ни е трудно нататък, няма как да е иначе. Има друго обаче – и то е вечно. Музиката. Безподобният звук на твоя мек тембър. Червеното кадифе в блендата ти. Смелостта, която прозира зад всяко едно парче, създадено от теб и бандата. Няма болест, която да може да надделее над великото изкуство. А ти, Мари – ни остави повече от достатъчно. Не следа, а цял един брод, по който ще вървят следващите поколения. Само това е по-всемогъщо от смъртта. Продължението.

Сега не се обръщай назад, Мари. Чакат те нови висини. Пей сега в небесното измерение. Там са всички, които ни липсват неутешимо. Върви при тях. Там ти е мястото. Вечността е твоята награда. Нищо, че на нас още дълго време ще ни е криво. Благодарим ти за тази красива музика...

Снимка: Getty

Още от автора: 

• Мила Родино... или защо сме единствената държава, в която хората с увреждания биват наричани инвалиди
• Щом не можем да премахнем човешката глупост, нека я подминаваме
• "Доза щастие" - история за пътя, по който не бива да поемаме
• Българката - най-прекрасната жена на света, която не ценим достатъчно
• Смартфонът – естествено продължение на ръката