Няма нужда да бъдеш сериозен възрастен

деца възрастни
Снимка: iStock

Михаела Петрова

Не, не искам да бъда дете. Писнало ми е от това клише. Харесва ми, че пораснах. И то точно по причините, поради които исках вече да съм голяма, когато бях малка.

Щастливото детство е твърде надценено. Дори и малките деца, за които априори се приема, че са безгрижни и всичко би трябвало да им е наред, имат много поводи за объркване. И дори гняв. Помислете си само, скъпи мои сериозни възрастни, как ще се почувствате, ако сте малко дете и губите при всеки спор? По цял ден?

Не искам на детска градина. Не може, отиваме, там ще си играеш с децата. Не искам да си играя с децата. Не може вкъщи, мама и татко са на работа. Искам това котенце да си го взема вкъщи, искам да пуснат животните от зоопарка, искам аз да карам колата, искам ти телефона. Не може. Не може. Не може. Искам да летя. Не скачай от високо.

деца родители
Снимка: iStock

Разбира се, че не може да се позволява всичко на децата. Ясно е, че има куп неща, които са неподходящи за възрастта или като цяло са неуместни. Но от гледната точка на детето, това е губене на спор. То разбира „мнението ми няма значение“. „Това, което искам – да си играя, е нещо лошо“. Или ще му причини отговорност, дисциплина, поставяне на цели, превръщането му в сериозен възрастен.

Например, детенце започва да си рисува и сериозните възрастни веднага го записват на уроци по рисуване. Танцува пред огледалото, играе си на балерина. И получава ангажимент да ходи два пъти седмично на балет. Дрънка на раздрънканото пиано и получава уроци по солфеж, записват го на хор, на цигулка или на пиано.

Неговата спонтанна и опознавателна света игра, се превръща в задължение, натоварено с очаквания, от които не може да избяга. Забравя стихотворението, изтъпанено на сцената на кръжока по художествено слово. Умира от срам. Плаче. Така и не успява да направи гранд батман и получава присъдата, че няма да стане балерина.

деца родители
Снимка: iStock

Играе си на лекарка и получава за атлас с картинки на човешкото тяло с всички органи. Става му лошо. Повръща. В шок е. Вдига температура. Никой не знае защо. Детето никога повече не отваря атласа.

Правото да рисува цветни петна, къщи, слънца и несъразмерни хора с акварел, му се отнема на уроците по рисуване, където с НВ се учи на перспектива, а с В6 се опитва да докара светлосенки. Не особено успешно. Нищо цветно, само мъка някаква, защото е обичало да си драскоти и рисува. Сериозните възрастни се притесняват, че се е изложило, че няма чак такъв талант, какъвто са си мислели. Тази загуба на време и пари, организация на различни роднини за взимане и водене на уроци, се превръща в разочарование. Дори да не го кажат, то се изписва на лицата на сериозните възрастни, които тихомълком го отписват от всички курсове и го заставят да учи български и математика. Поне да се класира в някоя сносна гимназия. С английски език.

Детето се чувства виновно. И то не знае точно за какво. За това, че е разочарование за своите всеотдайни родители. Обръща гръб и на своите таланти. Те достатъчно са го изложили. Станали са причина да се срамува, че не се справя достатъчно добре.

деца родители
Снимка: iStock

На всичкото отгоре постоянно му казват, че няма пари, за нещо, което иска. То все още не е с материална нагласа. Изпълнено е с чисто любопитство към света и неговите играчки. Радва се на шареното. Иска го. Родителите са наясно, че това са боклуци, към които бързо ще изгуби интерес и са напълно прави да ги отказват. Но детето се чуди: „Сега пък какво направих? Какво е това „пари“?“ – чуди се то. Разбира по някое време какво е. Потъва в още по-голямо объркване. Като тийнейджър, отнякъде изникват тези объркани спомени и ги пита: „Аз бреме ли съм за вас?“. Родителите са в цайтнот. Разстройват се. Тийнейджърът - също. Всички не знаят къде бъркат. Но се чувстват виновни. И гневни. 

В един момент този млад човек научава каква е играта на възрастните. Започва да я играе. Понякога се бунтува, но като цяло е схванал, че поведение, което отговаря на някаква норма се поощрява, а другото – не се толерира. Дори се наказва при преминаване на определена граница. И някак неусетно и на свой ред става сериозен възрастен. Забравя какво беше това „да си играе“ и да има правото да спре по средата и да се заплесне в нещо друго, по-вълнуващо. За момента.

Сериозният възрастен може да забрави детето, което е бил. Но слава богу, детето не забравя обещанието, което си е дало, че когато порасне, ще прави каквото си поиска. Поне моят възрастен не беше забравил. Така и не станах сериозен човек. Харесва ми, че пораснах, за да мога да си купувам шарени бонбони, без дори да помисля, че няма нищо за вечеря. Харесва ми да се захващам с нещо, което ми е интересно и после да го зарязвам. Забавлявах се дълги години с концепцията на Пипи, че съм пила от хапчето: „Хайде, хапчета чудесни, никога да не порЕсна“. Но и тази илюзия ми мина.

деца родители
Снимка: iStock

Усетих се, че това не е т.нар. „вътрешно дете“. То е фрашкано с травми, с всичко онова, на което възрастните и обществото, дори и с цялата си любов го учат, за да може да се адаптира към тази реалност. Не защото са лоши хора или защото искат да го превърнат в робот, а за да научи как функционира този свят. И това в крайна сметка е добро. Родителите и възрастните не са само сериозни чудовища, а и децата не са само невинни ангелчета.

Асоциираме радостта от играта, любопитството към живота, експертиментите, света на фантазиите с вътрешното си дете само защото това е най-скорошният ни спомен за връзката с истинския ни Аз. Детето още не е забравило съвсем за способността на душата да бъде многоизмерна. Нито тя е достатъчно добре калибрирана към това пространство-време. Затова и творческите изблици, и променливите настроения, и капризите, и „въображаемия“ свят на детето е по-жив и динамичен.

деца родители
Снимка: iStock

И когато усетим тази връзка отново, на по-зрели години, няма нужда да се вдетиняваме. Нито да си купуваме прекалено дълго шарени бонбони. Нито да бъдем безотговорни. Но имаме пълното право да не бъдем сериозни възрастни. Да избираме онова, което ни радва, вместо онова, което натъжава. Да не се фиксираме прекалено дълго и оттегчително в една професия, едно „призвание“, една заплата. Да не бъркаме онова, което ни харесва, с онова, на което сме готови да се посветим.

А да преминаваме през живота с радостно любопитство към всеки нов момент, който изживяваме. Да му позволим да ни разгръща без очакване и цел. Да се сливаме с това, което ни харесва да правим. Но без да се идентифицираме. Да умеем да се връщаме към себе си. Към онова изначално състояние на интеграция с истинският ни Аз, който ни откъсва от привързаност дори към собствените постижения. За да се впусне в ново приключение. От човешка гледна точка това е твърде несериозно поведение. Но това е истинската ни природа. И не е детска въобще.

деца възрастни
Снимка: iStock

Още от Михаела Петрова:

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти