Михаела Петрова
Чух го за първи път, когато бях тийнейджър. Имахме съученици, които бяха най-сериозните гаджета от цялата ни компания. Всички други не можеха да решат за дълго с кого искат „да ходят“. Така го наричахме тогава – „да ходиш с някого“. Имаше само една двойка, която беше нещо като еталон. Бяха неразделни. В градинката до училището, където се събирахме, тези двамата често се отделяха на някоя съседна пейка. Говореха си с часове, целуваха се, смееха се. Понякога си говореха тъжни неща, защото единият плачеше, а другият го успокояваше. Или изглеждаха много сериозни и вглъбени – сякаш животът им зависи от това, което в момента си казват.
Един такъв ден, в който бяха напрегнати и умислени, а общата им аура излъчваше посланието: „Не се приближавай. Взривоопасно“, вятърът довя до пейката, на която ние, другите, кротко играехме белот, неговата реплика: „Знам, че не ме обичаш вече“. Тя замълча, ние се напрегнахме и застинахме на „без коз“. Нашата представа за любовта-еталон се пръсна на малки парченца по асфалта. Тя отговори: „Днес не те обичам“. Някой каза: „Всичко коз“.
Тази някогашна тийнейджърка най-вероятно няма представа колко мъдро е постъпила като е отговорило максимално честно как се чувства в този конкретен момент. Над думата „днес“ не тегне обречеността на свършения факт, какъвто е случаят с думичката „вече“. За протокола, от този момент насетне, те не бяха толкова неразделни, но и не спряха да се появяват заедно. Само дето вече не висяха дълго на съседните пейки, а по-често бяха част от общата компания.
Години по-късно, когато изживявах нюансите на любовта чрез моите сериозни връзки, често се сещах за това нейно „днес не те обичам“. И то ме правеше по-толерантна и не толкова мигновено осъждаща всичко, което не ми харесва, наранява или просто ме дразни до степен, в която грам любов не чувствам. Други смесени чувства, свързани с дълг, отговорност, спокойният комфорт на навика – да, но не и любов.
Научих колко освобождаваща е силата на това да си го признаеш. На първо място пред себе си. Всякакви очаквания към другия, мигновено се разплитат. А това дава и на теб, и на него – глътка въздух. Правото да бъде какъвто си е, независимо какви филми са прожектирали върху него нашите влюбени очи.
Забавното е, че не моментите на обичането, а именно онези на „необичането“ ме освобождаваха от желанието да контролирам връзката ни – да я поставям в стандартите на общоприетото; да изисквам от човека до мен да прави неща или да се държи по някакъв начин само защото „така е редно“ след като сме двойка; да побеснявам, че не се сеща сам да свърши онази домакинска работа, която и аз мразя; да изумявам, че пита какво има за вечеря при положение, че прекрасно знае, че нито сме пазарували, нито сме го обсъждали.
Освобождавало ме е и от самовнушението, че аз от своя страна трябва да отговарям на някакви очаквания и стандарти. И опит да се напъхвам в тях като се държа по някакъв конкретен ролеви начин или проявя самоиницатива да сготвя мусака. Разбира се, това обикновено е поставяло сигурността на взаимоотношенията на нестабилна основа. Но колкото и пъти да ми се е искало да приема обществения договор за това какво те определя като свързан с някого, толкова пъти някое е мое „днес“ е нямало никакво желание да играе дълго тази игра. Точно като в онзи лаф: „Исках, ама нямах желание“.
Да, много връзки са се разпаднали от тази неяснота и нестабилност на типичните роли на мъжа и жената в нея. Но другата истина е, че една от най-дългите сред тях просъществува, защото той, макар и с пълното съзнание, че не е обичан от мен постоянно, се чувстваше напълно приет. Дори понякога го предпочиташе, твърдеше, че тогава съм по-страстна. Вероятно усещането за страст се е дължало на факта, че каквото и да направим под завивките, не ме е интересувало как ще го приеме. А дали аз изпитвам радост от това.
Имахме и „me time” – време да останем на саме със себе си. Обявявахме го официално, особено когато нещо ни напънеше да водим онези тежки разговори между двойките, при които и двамата изглеждат както съучениците ми от пейката през онзи ден. Сериозни, напрегнати, взривоопасни. Когато в стомахът започва да се оформя топка, а гърлото започва да стяга и леко да ти се повдига. Случвало се е на средата на подобен разговор, някой от нас да каже: Me time. Това се уважаваше.
Започнах да забелязвам, че когато съм неуверена, несигурна и тревожна имам нужда от него. Но не за да ме успокоява, нито заради чистата радост на общуването ни. А точно обратното – за да има на кого да вдигна скандал, да си го изкарам. Да изтърпя унижение, за да потвърдя своята неувереност и да стигна до предела, до който да изкрещя „стига“. Me time. Да му поверя работа или свършване на нещо, което нямам сила и самочувствие да направя. И да знам, че ще се провали. Но да не съм аз тази, която се е провалила. Тоест, за да имам кого да обвинявам. Да кажа: „Знаех си“. Да търся доказателства за любов и лоялност, която аз самата нямам към себе си в този момент. Тогава много ми е бил нужен мъж. За да има върху кого да прожектирам, да имам огледало, в което да се огледам.
С годините го осъзнах. Моментите „Днес не те обичам“ са ми били много нужни, за да се завърна към себе си. Без огледала. Да навлаза там, където най-много ме е страх, да срещна собствените си предразсъдъци, копнежи и дуалност. И да поискам от своята душа състрадание и прошка за тях. Разбрах, че друг човек не може да ти го даде. И да го направи, то би било за малко. Той, тя - който и да е външен, не може да го направи. Само собствената ни душа, избрала да преживее нюансите на земната дуалност има светлината и любовта да го направи – за своя човек.
А колкото до всички други, които преживяването ми на Земята е поставило в ситуация да бъдат свързани с мен чрез онова, което наричаме „обич“ – родители, деца, партньори, приятели... мога да кажа само едно:
Имам нужда да обичам себе си, за да мога да обичам и теб. А докогато това се случи, защото може да отнеме години, бъди пределно доволен от това, че си приет. И имай предвид, че мусаката така и не ми се получава добре.
