Да преживяваш времето, от което не си

Сигурна съм, че не съм единствената, която често се чувства сякаш не принадлежи на времето и мястото, което преживяваме заедно. Нямам никаква представа, нито чувство на привързаност към някоя епоха от познатото ни минало, нито чувствам свързаност с някоя бъдеща човешка цивилизация. Но въпреки това не се припознавам и в това, което се случва в този исторически момент на местно или международно ниво. Така съм от дете, свикнала съм вече. Затова и мога да го споделя като нещо съвсем нормално.

Обичам да гледам филми и да чета книги, в чиито сюжет има пътуване във времето. Някога запомних и правилото от „Пътеводител на галактическия стопаджия“ за такива случаи – никога не променяш нищо, защото „историята се замърсява“. В тези книги и филми, честно казано, не ме вълнува конкретната технологична страна „как това се случва“. Портали, врати, старгейти, древни шамански ритуали, мегалити, склад на бар, машини на времето, високоразвит изкуствен интелект - все ми е едно какъв е изборът на авторска интерпретация, вдъхновение или може би несъзнателен спомен.

Онова, което най-често е привличало вниманието ми, са отношенията, които създава пътникът във времето с онези, чиито исторически момент населява. Различията им по отношение на вярванията им, свързани преживяването на емоционална връзка с други хора. Истината е, че авторите не са особено изобретателни по отношение на емоционалните парадигми назад и напред във времето и остава едно усещане, че винаги така е било и винаги така ще бъде. Всичко различно от изпълнения с драматизъм и обрати любовен и приятелски живот, обикновено е в графата „утопия“. А зрителят или читателят се успокояват, когато нормалността на илюзията за любов и привързаност, с която сме свикнали, триумфира по време на щастливя финал.

Дори в любимия Star Wars и при симпатягите от „Пазители на галактиката“ - все семейни драми, все едни и същи хора, свързани по някакъв кармичен начин на различни планети, галактики, вселени. Едни и същи взаимоотношения с различен декор.

Честно казано, по едно време го смятах за вид творческо безсилие. Толкова ли пък няма да мръднем в различна посока от подсъзнателните травми в стил Фройд и от архетипите в стил Юнг? То е ясно, че повечето фантастики са сатира на времето, към което принадлежи конкретния автор, но въпреки това, количествените натрупвания, знаете, водят до качествени изменения – в перспективата. Когато натрупаш впечатления и опитност от един повтарящ се модел, не ти се преживява същото. Започва да не ти се ходи никъде. Ни напред, ни назад, ни по други планети. Ако навсякъде ще срещам едно и също – за какво ми е? Започнах да си мисля: добре че забравяме всичко, когато се родим отново и се изненадваме на всяка нова среща, нова любов, спонтанно възникнало приятелство от типа „сякаш се познаваме от сто години“, защото ако помним, едва ли ще ни се ходи отново на този един и същ купон.

Постепенно започнах да усещам, че онази концепция, че един е бил цар, пък после ще е бедняк, че е бил агресор, а сега е жертва, че е бил велик философ, а сега е чистач в библиотеката, не е съвсем така. Ако приемем концепцията за преражданията по нов начин – като едновременно съществуване на минало, настояще и бъдеще, което повече се връзва с опцията за пътуване във времето, на практика сме си едни и същи. Е, може полът да е друг или съвсем да се объркаш мъж ли си, жена ли си, но в общи линии характерчето е подобно. Талантите – също са подобни. Сферите, в които ще търсим професионална реализация – също. Сменяме само ограниченията, които си поставяме и подобряваме комуникацията, начините за придвижване, хигиената и медицината. Гаднярите са си гадняри във всички паралелни реалности, а готините пичове, са си бохеми във всички измерения. И се движим в групи. От еони. Така ги усещам нещата.

Нямах никакво намерение да ви споделям тези неща, но напоследък ми направи впечатление, че в някои филми започнаха да ползват точно тази теза. Такъв филм е ОА. Но конкретният повод, който ме разприказва на тази тема е българска книга. „WI-FI Bg Bar. Сердикийски комикси“ на Светослав Т. Тодоров. Много се зарадвах на тази история. Веднага си я представих като sci-fi сериал – след бой в един софийски бар, едно софийско копеле попада в изба на таверна в Улпия Сердика. Софийският ми обичаен маршрут горе-долу не излиза от пределите на антична София и много се забавлявах от добавената реалност на 343-та година, създадена от автора. За първи път дори разгледах много подробно картата на античния град в метростанция Сердика. Ахнах от изненада, че едно от любимите ми места за разходка и нещо, което наричам benching – „седене на пейка или на тревата и гледане в зеленото и в небето“ е там, където са били манастирските земи към изчезналия манастир „Света Троица“ с трите свещени извора. Една част от това пространство все още е парк. Любопитно ми станаа, че по цялото трасе на тия манастирски земи, дори в отдавна застроените пространства, все още има най-много градинки. Като цяло, това са едни от най-зелените квартали.

Но за взаимоотношенията ми беше думата. Много се зарадвах, че авторът споделя моята концепция, че във всички времена сме си едни и същи чешити. Както са казвали някога бабите в многодетните семейства: „ми то, кое кво си е“. И се движим групово напред и назад във времето. Горе-долу сме едно и също поколение. Обикновено сме в една и съща среда и се движим в едни и същи фамилни родове. Затова и взаимоотношенията ни са доста повтаряеми и в един момент си ставаме доста предвидими. Е, по-рядко се убиваме, но пък по-дълго се мъчим с всякакви психотерапевтични практики, бахови капки, ароматни есенции, йога, ритрийти, семейни констелации, за да се приемаме, да се освобождаваме от цялата тази въртележка. Но и малко ни е страх да се освободим съвсем, защото се стига до усещането, с което започнах текста – да нямаш чувство за истинска принадлежност към времето, в което живееш. А то неизбежно те прави аутсайдер.

Не чувстваш и привличане към никое друго време-пространство, защото някак усещаш, че е едно и също. Назад - без пералня, миялна, мекичка тоалетна хартия и добра зъболекарска помощ. Без удобствата на съвременната цивилизация, които са и най-големите екологични замърсители. Напред – нови технологии, нови техно раси, гмо, изкуствен интелект, екологична катастрофа, търси се планета, на която да се пресели човечеството, имплантирали сме си чипове съвсем доброволно. Първоначално – за да си мерим крачките. Усещането е малко, ни напред, ни назад. Хамстер в колело.

Цялата тази работа има и достойнства. По-малко съдиш хората и не приемаш твърде лично разнообразни външни събития и житейски обрати. Все по-слабата привързаност към миналото и липсата на очаквания за бъдещето, по естествен път те центрират в твоето сега. Фокусът ти се премества от външните обстоятелства към простичкото осъзнаване „Аз съм. Аз съществувам“.

Когато го усетиш, не може да го опишеш. Не са измислени думи за това усещане – то не ти говори, а те вълнува и те води. Извън колелото на времето, но въпреки това – тук и сега.

Ако не усещате нищо такова, забравете за този текст. Той е за малкото, които ще се припознаят и поне малко ще им олекне, че не са сами в това, което чувстват.