Сбъднахме мечтите си. А себе си?

жена
Снимка: iStock

Михаела Петрова

Наскоро поставиха кошчета за екологично събиране на боклук и на моята улица. Усмихнах се, когато ги видях, защото си спомних за първата си среща с концепцията за разделното събиране на боклука през 1989-та година във Виена. Не се усмихнах на факта, че вече не трябва да ходя 300 метра повече до единственото място, където ги имаше преди, а на собствения си вътрешен мечтател от преди 30 години. Не беше някаква голяма мечта, а чисто и спонтанно желание. Казах си: „Искам и в България да е така“. Забавното беше, че когато се завърнах, бяха сменили старите мръсни каменни кошчета на Витошка с едни нови, метални, все още приятни на вид. И се зарадвах: „Ех, че хубаво, скоро и ние ще събираме разделно“.

Този текст обаче не е за боклука, поне не външния. А за сбъдването на мечтите преди  масовото съзнание да е готово за това. Впрочем, отново във Виена, се сприятелих и с един гей. Много красив. Не знам дали защото тогава бях с прическата на ранната Шиниъд О’Конър, а той с прекрасна дълга коса, но станахме приятели на втората минута от запознанството ни и през следващите две седмици той беше моят верен гид из потайностите на квартала, наречен „Бермудски триъгълник“. Тогава си казах: „Ех, колко хубаво би било въпросът „Могат ли жените и мъжете да бъдат само приятели“ да не слага сянка в чистотата на приятелствата между нас“. И това пожелаване го броя за сбъднато. Независимо, че половинките на моите хетеро- или хомо-сексуални приятели никога не мислеха така. Това, че за мен приятелството е „надполово“ в моето светоусещане и поведение, не е нещо, което се споделя масово. 

Този текст обаче не е и за превъзмогване на концепциите за мъжете и жените, нито за за хората със сексуалност, която не е в пряка връзка с пола им. Със същия успех би могъл да бъде за стъпването на Луната или за различни видове „знание“ което се лее из медийните и интернет пространства в някакъв първичен хаос.

Наскоро Тръмп каза нещо такова - стига с тази Луна, там вече бяхме, време е за Марс, който е част от Луната. Преразказвам. Точните му думи са в Twitter. Това негово изявление е една от най-брилянтните актуални метафори за дискомфорта, който повечето хора изпитват, когато видят мечтите си сбъднати, но в среда, която от пиедестала на арогантността си, те кара да занемееш от почуда, да се ядосаш и в един момент да теглиш една майна и да се оттеглиш от общество, което те кара да се чувстваш пълен идиот само защото имаш обща култура над средното ниво.

луна
Снимка: Thinkstock

Напоследък ставаме свидетели на синдрома на Тръмп с Марс и Луната твърде често. Случва се дори в предаването „Стани богат“. Архитект не знае какво е обелиск, сценограф не се сеща кой е Сезан, Питагор е забранявал на учениците си да ядат боб около 1500 години преди той да е пренесен в Европа, а шекспировият театър „Глобус“ изведнъж се оказва в Стратфорт на Ейвън*.

Това не са забележки. На зрителят му е лесно да се сеща. Предаването има ефекта на явяването на изпит. Дори и най-добре подготвените студенти често забравят хиляди неща, които знаят и в момента, в който видят отговора, се плесват по челото „Да, бе“...

Акцентът тук не е върху това, което интелектуално сме научили и знаем, а в безмислието на създаване на мечти на база на информация, която идва отвън. Тя се забравя. И то най-вече в моментите, в които ни трябва. Дори водещият, който е актьор и няма начин да не знае, със сигурност после се е плеснал по челото – да, бе, „Глобус“ е в Лондон, а в родния град на Шекспир -  Стратфорт на Ейвън е комплексът на Кралският Шекспиров театър, където днес пиесите му се играят в театър Swan. Предаването е чудесна илюстрация как колкото повече мислиш, толкова повече можеш да се оплетеш, да блокираш и да вземеш грешно решение.

текст
Снимка: iStock

По никакъв начин не е забележка, включително защото ако реша да се явя, със сигурност ще се оплета на някое елементарно нещо и после много ще ми се смеете. Колкото повече научавам, толкова повече забравям онова, което съм знаела преди. Колкото повече неща се сбъдват на колективно ниво и колкото повече ги мислим, толкова повече се объркват.

Някога мечтаех да имам и роботче като R2D2. Съвсем скоро и това ще е възможно. Много хора по света и у нас вече си имат Alexa. Но вече въобще не съм сигурна, че искам тази технократска мечта да се сбъдва. Над 15 години съществува едно движение, наречено „Трансхуманизъм“, което вече има 4 фракции, които спорят ожесточено по отношение на различните посоки на развитие при технологичното ни бъдеще. Дори по време на ежедневното скролване в интернет и социалните мрежи, виждаме още много колективни мечти, които са станали реалност. Сбъднали са се. Но с изкривяване. А този факт, малко по малко започва да ни кара да се чувстваме нелепо. Да се затваряме в себе си. Или поне в някакъв все по-ограничен кръг от хора. Да не сме сигурни какво искаме да правим и да имаме. Технологичното бъдеще може и вероятно ще направи тези изкривявания още по-големи и понякога дори непреодолими от човешка гледна точка.

текст
Снимка: iStock

Все по-категорично ми става ясно, че индивидуално и колективно, като човечество, мечтаехме за неща, които да ни се случат от вън. Те се случват, няма проблем, всички имаме силата да материализираме. Но все по-належащо е мечтите ни за това какви искаме да бъдем, да се насочат първо навътре – към това какъв е мечтаният човек, който искам да бъда.

Независимо от огромните инвестиции, които вече се отделят за боклука, който произвеждаме – и буквално, и метафорично, замърсяването няма да спре, ако първо не огледаме и не намерим начин да пречистим вътрешния си боклук. Всеки от нас го има. И аз, разбира се. Това са купища наши убеждения и вярвания, наслагвани като наносите на река, предадени чрез нашето ДНК, чрез средата, в която сме израснали и сме се развивали; емоции, които сме изживявали. Дори голяма част от интелектуалните знания, които имаме, всъщност са боклук.

жена
Снимка: Istock

И моят вътрешен мечтател вече се е пренасочил натам – към екологичното пречистване на този боклук. Осъзнах, че докато той е още там, на практика е опасно за самата мен да си пожелавам каквото и да било. Освен красивата рокля, която преди малко си поръчах.

*Питагор е забранявал на учениците си да ядат бакла, а не боб. Голям процент от средиземноморското население има генетична непоносимост към баклата и често са се натравяли с нея. Споделям го в случай, че ви е интересно да научите верния отговор. Няма отношение към мечтите. И скоро ще забравите този факт.

Още от Михаела Петрова:

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти