Михаела Петрова
Срещнах приятелка, която преди много години реших, че не искам да срещам и да си причинявам общуването с нея. Тя каза че нямало нищо случайно. Усмихнах се на това клише. То, че нищо не е случайно в този живот, не е, но съвсем друга тема е защо в даден момент се анулира някакъв предишен сценарий на взаимоотношенията ни с другите.
Аз съм майстор на това да изтласквам от света си онова, което ме натоварва с прекомерно много драма. Не правя нищо специално, за да го мога, просто го мога. Изчезне ли емоционалната ми връзка с някого, преставам да го срещам. Дори да живее на моята улица. И то до такава степен, че могат да минат години, да се засечем в бакалията и да ме питат в коя чужбина живея. А да не съм мърдала от адреса си по лична карта. Честно казано, и аз се учудвах, докато не научих най-разнообразни неща за това как собственият ни резонанс привлича или те държи невидим за едни хора и събития, и намагнетизира проявата на други.
Имам позната, която живее в държава, много сегментирана като социални прослойки. Веднъж ми разказа как на едно определено ниво на социалния статут, се движиш по пътища, които не се засичат с пътищата на хората, избрали друго социално стъпало. Така е и по разни по-диви и нетипични курортни места, за които туроператорите са категорични, че не е добре да напускаш пределите на 4-5 звездния си хотел и е препоръчително да се движиш само с организиран транспорт и водачи.
Сигурна съм, знаете го и по себе си. Сменяте работа, семеен статут, а понякога лични интереси, и изведнъж преставате да виждате хората, с които преди това всеки ден сте пресичали пътищата, мястото за пушене, барчето, в което се срещате. В това отношение, мъжете имат един готин лаф: „Беше ми приятел до известно време, после се ожени“.
Същото е, когато започнете да еволюирате в т.нар. „духовен контекст“. Отварям скоба – дори не ми се иска да употребявам думата „духовен“, защото в крайна сметка ние не сме хора, които имат духовни преживявания, а създания да духа, които имат човешки преживявания. Тоест, и в най-лошите си дни, и в тъмната си нощ, и в най-неприятните си проявления, това е точно толкова „духовно“, колкото и всичко, което наричаме „добро“, „вдъхновяващо“, „мило“. Като цяло, т.нар. „духовност“ въобще не е нещо мило. Затварям скобата.
Мисълта ми беше, че когато дойде моментът да обърнем взорът си навътре, повечето познати пътища на изява и връзки с човешки същества или изчезват от живота или започваме да ги чувстваме като супер нелепи. Сякаш се събуждаме от шантав сън, без да разбираме въобще защо сме сънували тези хора и тези неща. Когато усетим неминуемата ултимативност на този повик, първото нещо, което се случва, са раздели, прекъсвания на връзки, фалити, загуба на работа, на статукво.
Изживяването на този повик, обаче е толкова силно, истинско, магично и едновременно с това, в пъти по-реално от всичко, което изживяваме наяве, че дори да се уплашим, дори да мислим, че откачаме и нещо полудяваме, колкото и да се вкопчваме в познати хора, умения, места, все повече не можем. Става досадно, става скучно. Каквато и драма да ви развълнува за кратко, в какъвто и нов „филм“ доброволно да влезете, само и само да останете „нормални“, той няма сила да ви задържи за дълго пред екрана на съпреживяването му.
Все едно ровите из филмовите търсачки, искате нещо като онова, което знаете, че ви е харесало някога преди. Понякога насила задържате вниманието си, заспивате насредата, но истината е, че просто уплътнявате време с нещо, което дори не ви е чак толкова интересно.
Когато ми се случваше да се запитам: „Откачам ли?“, си казвах: „Не. Откачам се“. Откачам се от илюзиите за света, които досега споделях с другите.
Тези моменти са благословия, но е напълно възможно на моменти да се усещат и като проклятие. Защото в ума ни стои една матрица, като хард диск, на който са записани всички модели, по които досега сме функционирали. И там, в ума, други няма. Усетили сме нещо друго, истинско, дълбоко, радостно, изпълващо ни докрай, а запис как то функционира – няма. Искаме да го споделим с най-близките си хора, а те ни поглеждат изпод вежди: „Ти нещо пощуря, бе, моме. Добре си беше, какво ти стана?“
Не иде да им кажете: „Опаковката ми е същата, смених си софтуера, но той още няма операционна система“. Макар че е точно така.
Сменили сте софтуера, но всичко, към което е закачен процесора на ума, точно като google, прехвърля всички стари данни, връзки, приложения. И започва да ви спами да ги ползвате. Това е странно, някои дори не ги разбирате. Но все пак, някаква „нормалност“ се е възвърнала, не се е изгубила безследно. Отдъхваме си. Временно. Докато свикнем да се откачаме без да се задейства паник бутона, наречен: „А какво да правя сега?“
Ще се върна към началото на текста – срещата с моята приятелка, която преди години бях изключила от моя свят. Тогава, когато съм имала изживяването, заради което я избягвах, в ума и емоционалната ми памет е създаден запис, създадена е „матрица“ по отношение на нея. Но после съм забравила. Веднъж, когато беше малък, синът ми каза: „Мамо, нали да си обиден означава да си сърдит на някого, докато забравиш“.
В един момент, забравяш, просто защото вече не си в този филм. Не го преживяваш по същия начин. Колкото до спомените, ние никога не помним цялата истина. Помним единствено онова, което е провокирало нашите емоции. Независимо за какво става дума и какво си мислим, че някой ни е причинил в някакъв минал момент, това е просто запис. Все едно си пускам „Брилянтин“ с Джон Траволта и Оливия Нютън Джон. Дори не помня съдържанието на филма. Спомням си само записът на моето преживяване като десетокласничка, избягала от час със съученици, за да гледаме филми и музикални клипове по технологичното чудо „видео“ в дома на приятелка, чиито родители са били лекари в Либия. Спомням си страхът да не ни пишат неизвинени отсъствия, примесен с възбудата, че сме „готините“ в класа, че сме рискували, за да се забавляваме. Никой от нас нече не е там, нито емоционално, нито технологично. Моят спомен дори няма общо със самия филм.
В един момент забравяш всичко. Не можеш да забравиш насила. То се случва естествено. И тогава предишните записи на взаимоотношенията, се анулират. Вече отново може да срещаш всичките актьори от предишни филми, в които си участвал и дори да пиете по бира. Без никаква нужда да се въвличате в създаване на нов сезон на познатия ви сериал.
Добави ни в предпочитани източници в Google
