Без да съм зависима от никого

20.07.2018 17:00

Споделяла съм го неведнъж в компания и в коментари, разказвала съм го на децата си, оказва се, че далеч не съм единствената с такъв жизнен опит. И ако някому се види жалба по младост, тинтири-минтири или врели-некипели, няма да оспорвам, обаче все си мисля, че човек е редно да си има едно наум за непредвидени ситуации.

Защото не можеш да предвидиш всичко. Още повече, когато едно мислиш, а то излиза съвсем друго. Та.

Още от Авторите

Когато завърших гимназия и един следобед тръгнах да излизам с приятели, татко ми даде една десетолевка. Тогава това си бяха едни много прилични пари. Даде ми ги отделно от другите левчета. Каза ми да ги сложа в паспорта си (ах, старите паспорти с найлонова обложка, в която държахме като в тефтерче снимки, четирилистни детелинки и всякакви такива ценни дреболийки!) и да не ги харча. Погледът ми е бил достатъчно красноречиво неразбиращ, та татко търпеливо ми обясни. Тези пари са за всеки случай. Разбирай – за краен случай. За да съм спокойна, ако ме поканят на вечеря. Да зная, че не завися от никого по никакъв начин. Че мога да си платя, каквото съм консумирала и да си взема такси до вкъщи.

Подтекстът го разбрах. Бяха времена, в които мъжете бяха мъже и беше абсурдно да ти мине през акъла, че ще си делите сметката или че жената ще я плати. Това дори съучениците ми го знаеха и кафето в сладкарниците „Малина” или „Брезите”на „Витощка”, винаги го плащаха те. Вярно, че струваше между 12 и 18 стотинки, но рядко някой от нас разполагаше с левче за деня. Не че бяхме бедни, просто такива бяха и цените, и нравите. Та подтекстът беше като написан с големи букви – каквото и да става, трябва да се чувстваш независима. Да знаеш, че ако компанията не се окаже приятна, винаги можеш да я напуснеш. С достойнство и без да се чувстваш задължена. Татко казваше понякога, уж между другото, че има лоши хора, че не всеки ти мисли доброто и това ми стоеше като едно на ум. Не, не ме правеше мнителна.

Просто стоеше като подгънато ъгълче на страница от книга. Слава Богу, разминавах се с лошите хора. Срещах достатъчно такива, но не ми се случи да седна с някого от тях на една маса и да посегна на десетте лева в паспорта. През всичките тези години обаче пренесох навика си винаги да зная с колко пари разполагам, да си поръчвам само това, което мога да си платя и да ми остане резерв за такси. Вероятно това за много хора звучи нафталинено, дребнобуржоазно в обидния смисъл или дори плебейско. Всеки има право на мнение.

Няма да правя разбор на това коя от кого какво бугати е получила като подарък, на коя романтична и скъпарска дестинация е заведена, по какъв айфон с диаманти говори и кои модни марки висят в гардероба й. И за каква разменна монета иде реч няма да говоря. Това не е моя работа, всеки си живее живота, както намери за добре. Когато се раздиплят подобни истории, винаги си спомням думите на мисис Елен, майката на Скарлет О`Хара – „Само цветя и бонбони, скъпа, само цветя и бонбони!”.

Отнесени от вихъра на комерса, който е завладял всички нива на ежедневието и еженощието ни, притиснати в ъгъла от омачканите дребни левчета в портмонетата, разкъсани между избора хляб и мляко или книга, все по-трудно правим избор. И обикновено изборът е в полза на стомаха, а не на духа. Защото гладна мечка хоро не играе, нали? А пък мечка в бугати е богата, та знае ли се и такива кръшни танци може да изтропка, че ум да ти зайде. Изобщо не морализаторствам. О, как добре съм се чувствала на седалката на мерцедеса до любимия мъж, когато в България тези коли се брояха на пръсти! По същия начин обаче бих се чувствала и в запорожец, стига ръката ми да лежеше в мъжката ръка върху скоростния лост.

И хоризонта отпред да беше на една ръка разстояние. Само че и тогава съм знаела, че мога да кажа „Спри!” и с десетте лева в паспорта да се прибера с трамвая или влака вкъщи. Ако така се извъртят обстоятелствата. Без да съм зависима от никого. Без да избирам между удобство и достойнство. Изборът съм го направила на 18 години, прибирайки десетте лева на сигурно място. Не посегнах към тях, дори в гладните си студентски години. Гладни да се разбира – прахоснически. Прахосвахме си парите в кръчмите и кафенетата, за козметични екстри и джунджурийки от масова бижутерия.

После минавахме на хляб от стола и домашна лютеница, изпратена от мама. Де да можех да се телепортирам в онова време, но съм благодарна и на това, че съм го живяла. В сигурност и безметежност. Научих цената и на парите, и на достойнството. Затова ако кажа, че съжалявам, но не разполагам с пари за по още едно питие, за чудните червени обувки на витрината или за сладурското шалче от втора употреба, а в отвореното ми портмоне зърнете петдесетлевова банкнота, не бързайте да ме упреквате в няколко смъртни гряха накуп. Това са моите „десет лева за всеки случай”. Вие имате ли си? Хубаво е всеки да си има.