Така ни викаше майката на приятелката ми, когато се мотаехме като мухи без глави ту със замечтан поглед, впит в отпечатания от вътрешната страна на очите лик на поредния (пръв и последен, и единствен) юноша бледен, ту невиждащи нищо друго, освен потъналите гемии на съкрущеното си битие, ту просто лежерно нищоправещи. Тези състояние при всякоя възраст, пол, занятие, се редуват, та затуй ги слагат под общ знаменател.

Разбира се като състояния са си съвсем различни. Летиш на крилете на любовта, целият свят е в краката ти, морето ти е до колене, гравитацията не се отнася за теб, ти си началото на Големия взрив и вселените танцуват някъде около глезените ти заедно с облаците.

Летиш, летиш, па току се срутиш най-неочаквано, цялата земя ляга върху плещите ти, натиска те, дъх не ти остава, няма слънца, звезди и всякакви галактики, освен черната дупка, дето те е погълнала и не ще да те изплюе. За няколко дни или седмици, даже и до месеци можеш да го докараш, зависи колко високо си летял.

Общо взето са свързани тези неща – колкото по-високо, толкова след това по-дълбоко. Както при Мечо Пух с неговото колкото повече, толкова повече.

После се понадигаш или подскача сърцето ти изведнъж и пак кръжиш около пламъка на житейската си свещичка.

Кръговрат. Като в Природата. Питала съм се дали тъй е съдено човеку да се мята от връх към пропаст и обратно, все неподредил чувствата си, все омотан в мислите си, не че съм стигнала до верния отговор. (Ако някой го знае, моля да сподели, сигурно ще е полезно.) Хем е така, хем не е така.

Има си някакви плавни преходи, някакви трасета, дето все пак по правия път вървиш, може и да кривнеш, ама отново се връщаш, защото си не само хомо, а и сапиенс преди всичко. Вика ми оня ден мой приятел за обща позната „Остави я, тя сега е влюбена и не е адекватна”. Да й даде Господ цял живот да е влюбена и споделено да е чувството й, обаче цял живот неадекватност ми иде лично на мен като болестно състояние или по-точно като безотговорност.

Снимка: Thinkstock

Защото не става да не си вършиш работата, да не си изпълняваш ангажиментите, да зарежеш отговорностите си, то е все едно да лежиш под плодното дърво и да чакаш райската ябълка или киселата джанка да падне в устата ти.

Много ще се озориш, което в края на краищата си е чисто твой проблем, ако да не си не само сапиенс, а и зоон политикон. Щом живееш в общество, витаенето из облаците е нещо, което не трябва да влиза в разрез с житейските закони. Нали се сещате, че не разполагате с цялото време на света да висите пред гишето в някоя институция, докато чиновникът се рее в просторите на влюбеността си.

И пред вратата на министъра не може да чакаш по същата причина. Нито ватманът да слезе от мотрисата и да се затича да бере теменужки от обществените лехи край трамвайната линия. Влюбен, влюбен, ама цял трамвай хора, цяла опашка хора, цяла приемна хора чакат да си свършиш работата. За която ти плащат. Същите тези хора.

Снимка: Thinkstock

Я си представете учителката, подпряла замечтано бузата си в продължение на цял срок. Не става, нали? Както не става и „Остави, той изживява нещастна любов”. Е, да си я изживява, дай Боже да я преживее по-бързо и по-безболезнено, ама през това време, ако чакаш за животоспасяваща операция при разлюбения хирург, какво правим? Търсим… Щях да кажа някой влюбен, ама и там, видно от по-горе написаното, ще е все тая.

Търсим някой, дето е нито влюбен, нито разлюбен, сакън и да е загубен, че тогава ние сме загубени. Разбира се, слава Богу, нещата не стоят така в съвкупност, има само отделни изключения. Случва се да попаднеш на тях. Случва се и другото – ти да си отделното изключение.

Снимка: Thinkstock

Ако слезем на земята от теорията на вероятностите и незлобливия хумор, на всеки се случва да е в щастлива или нещастна безтегловност. На всеки се случва да загуби и ума, и дума, все едно по какви причини. При това всички до една – извинителни. Извинителни обаче, докъдето не пречи на останалите. Иначе стават наказателни.

Кой, аз ли пък точно ще виня някого, че не си е отворил пощата, че не е придвижил преписката навреме, че е закъснял за работа след любовна или  виещо самотна нощ, хайде холан, случвало ми се е нееднократно. Но не и непрекъснато. Та влюбените да са влюбени дълго-дълго, разлюбените да премигнат и да забравят, намерили нова любов, а загубените… Да се намерят, бе. Щом се търсиш, няма начин да не се намериш. Иначе се пиши бегал.

Снимка: Thinkstock

Още от Маргарита Петкова:

• Фейсбук „е голям и спасение дебне отвсякъде”

• Да ти е сладко, мифло!

• От всяка задънена улица има изход

• Твоето мъжко момиче

• Скъпи, оправи леглото след мен

• Колкото и да ти се иска – ти не си аз!