Искам да споделя личните си впечатления по един много наболял напоследък въпрос, който се превръща в генератор на комплекси и фобии от страна на иначе модерния човек.
Ясно виждам, че победата е изключително търсен фактор в нашето всекидневие – на професионалното поприще, в спорта, в заниманията през свободното време, в образованието, сред приятелската компания, та даже се опитваме да воюваме и с половинката си, като профилактично упражняване на авторитет.
Състезанието ни е в кръвта, то ни поддържа нащрек и будни, стимулира ни и ни извисява, а всъщност правилата, върху които уж се изгражда "почтената игра в живота", в най-добрия случай са една голяма утопия.
Мой познат често ми напомня, че правилата са вариращо понятие и са силно чувствителни към обстоятелства, време, ситуации, хора и цели. Прав е.
Един друг приятел пък приема за лична мисия да ме накара да разбера, че играта сама по себе си е мръсно понятие, там всичко е позволено, правила въобще не се мяркат, а да спечелиш е въпрос на стратегия, предвидливост и добре изиграни карти. И той е прав.
Значи, да обобщим панорамата: живееш, тоест принуден си да играеш, съвсем условно казано; действаш енергично, дори подмолно, ако се наложи, и излизаш победител, защото правила няма (другият играч губи правото да търси справедлива развръзка, безразсъдно е пропилял шанса да подлее пръв вода на противника си, такъв е животът!); караш го скромно, честно и по достойнство и сам си слагаш етикета "бита карта", направо доброволно.
Силните на деня. Те са интересен човешки вид. Намират се на върха, доста често парадират с това си положение, стигат до крайността да приемат успеха за свое перманентно качество… Самочувствието им не приема други местоимения освен заветното "аз", а постоянна тема на разговор ( по-скоро монолог, събеседникът, уви, е с декоративна функция) се явяват постижения, триумфи, битки, където куражът и мъжеството всъщност са социално приемливите названия за хитруване на дребно и патологична амбициозност, прибягваща до позволени и непозволени средства по пътя към целта.
Да, всичко е наред, но само отчасти. От малки части. На върха се оказва студено, вятър брули вдигната високо глава, самотно е или пък е пълно с лицемери, които кимат при всяка авторитарно издадена сентенция, очаквайки с нетърпение да се отрекат от предишни идоли и да повярват в чисто нови божества. На върха е и доста несигурно – там пространството е ограничено и крачка встрани може да те заведе право в пропастта, от която толкова се страхуват успелите.
Лесно е да повярваш в себе си, трудно е истински да заслужиш тази вяра в собствените си сили. Съвършени няма, а първото място е само едно за жалост. Тази предна позиция обаче не е единично постигната победа, която магически започва да работи за теб, тъкмо обратното – ясно изявеното его трябва да запретне ръкави и да покаже, че му стиска да се задържи там, да се отстои и да се докаже.
Отговорностите и товарът на победата тепърва ще стават все по-осезаеми и изразени. А в бъдеще време "мръсната игра" няма да постигне миналия ефект, понеже онзи, който незаслужено е узурпирал лидерското място, не допуска, че поражението може да сполети него, родения победител.
И тогава ще бъде безмилостно детрониран от подобрения модел на тази специфична човешка порода, който ще използва всяка чужда слабост и временно невнимание, за да пробие и да си осигури място под слънцето на победата. От полза би било да не забравяме, че понякога слънцето грее, но не топли.
Вторият в класацията е реалната заплаха за лидера: дебне, акумулира енергия, хъс и целеустременост, пести сили и гориво за финалната права. Диша във врата на победителя и педантично чака да дойде неговия ред. Казват, че днешните победители са утрешни победени. Да, така е, защото състезанието не е житейска отсечка с купа за хитруващите играчи със съзнание на победители – животът си има тайнствени механизми, които умеят да пренареждат и поправят несправедливости от всякакъв тип (тънка ирония!). А да паднеш от високо, боли, това поне е добре известно.
Състезанието носи тръпка, удоволствие, наслада. Играта се играе интелигентно, с търпение и постоянство, като мобилизираш най-доброто от себе си и го превръщаш в печеливш коз.
Победата е победа, когато е плод на чиста игра, на справедливо състезание и на вяра в крайния успех. А успехът идва при хладнокръвния реалист, при човека, който бавно гради своята платформа и методично подкопава устоите на незаслужилия първенец, за да се изкачи на извоюван с усилия връх, където ще помни, че за победата се работи ежеминутно, а поражението периодично нанася корекции в опозицията "победител – победен".
Докато чакаш корекцията, не забравяй, че истинският победител е удовлетворен преди всичко от себе си, не толкова от самата победа, носи чист състезателен дух и е борбена натура с принципи и морални устои.
Автор: Вероника Дашова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
