За една майка и нейното дете

За една майка и нейното дете
Снимка: Thinkstock

Когато всички тичат към столицата, аз пък избягах от нея. Избягах от сивите ѝ фасади със следи от протекло, от нещастните ѝ мушката по случайно останалите неостъклени балкончета, от бълващите жега панели и павета, от клетите кучета – кои водени на каишка, кои – бездомни и ровещи в боклуците, избягах от душните ѝ през лятото и със заскрежени през зимата бучащи автобуси, където все ще се намери някоя хубавица с джиесем в ръката да води безкрайни безсмислени разговори на висок глас:

"Чи к`во? Тръшнъх му тилифона и му тйеглих идна майнъ..."

И отидох при истината. При белите къщи със сенчестите чердаци под асмите, при чимширите в двора, при вярното куче и своенравната котка, която вместо да гледа телевизия - лови мишки, при "къщички в снега се гушат, а коминчетата пушат..."

Избягах на село.

Избягах от "Топлофикация", която ти спира парното точно в най-студените пролетни дни и ти го пуска, когато вече береш душа наесен. И си купих дърва. И си напалих камината (стане ли ти студено – пускаш я, стане ли ти топло – спираш я).

И сега вместо да чета огромните букви по билбордовете, листовките от пощенската кутия и флайерите, раздавани от самоотвержени измекярчета, вместо да гледам телевизия, в която половината е реклама, а другата половина – глупости и пошлости, чета руска класическа литература, чета Маркес и Марк Твен, вместо нощем да чувам аларми на забравени коли, слушам как си шепнат звездите, вместо да се свирам в шумни кафенета, ходя за риба на реката, вместо да си купувам скъпи домати - червени отвън и зелени отвътре, си ги отглеждам в собствената градина – вкусни, ароматни и сочни...

И попадам в приключения. Като това.

Прокрадвам се под върбите, потънали в коприва и магарешки бодили, тихо и бавно. Дълбокият вир и бързеят преди него са прозрачни като сълза. Нарочно съм облякла зеленото си яке с надеждата да се слея с треволяците наоколо и рибата да не ме забележи. Реката вече не е буйна като през пролетта, а се влачи бавно в отеснялото корито. Оттеглила се е по-близо до надвисналия над нея огромен баир, под отвесната скала, окичена с папрати и изумруден мъх. Сядам тихо върху един оголен нисък камък и замятам. Плувката едва пъпли между накапалите жълти листа и сновящите водомерки. Виждам как от време на време във водата проблясват сребристи рибки, но никоя от тях сякаш не забелязва любезно поднесената "закуска".

Минутите се нижат в гердани от часове, понякога от надвисналите над скалата буки върху водата пльоскат тежки капки – спомен от снощния дъжд, намерили покой след дългото си пътуване до облаците и после обратно към земята... Макар да съм на ниския бряг, зад мен все пак се издига малка стена от къпинаци и треви. Отдясно и отляво тя се снишава, но потъва под върби и там реката става по-широка и плитка, провира се между камъните и ромони приспивно...

Седя толкова неподвижно, че отнякъде долита някакво малко птиче със сиво гръбче и оранжево коремче и кацва на пясъка току в краката ми. Не знам защо си помислям: "Да, няма по-съвършен дизайнер от природата... Към сивото палто трябва да си купя оранжев копринен шал..." Птичето ме поглежда с черното мънисто на мъничкото си око, презрително врътва острата си човчица и предпазливо клъвва нещо в пясъка...

И в този миг плувката изчезва под водата! Бързо измъквам дребния костур, който се е хванал на куката, въздъхвам с разочарование и замятам отново. Ни полъх, ни звук, само в бързея водата тананика вечната си безкрайна песничка.

Някъде зад мен се чува тих пукот на настъпана суха вейка. Обръщам се и виждам млад мъж с дете на ръце.
-Има ли риба? – задава той баналния въпрос. А после казва на детето: - Виж, леличката е хванала една рибка...

Детето се опитва да види къде ли е тая рибка, защото още не знае, че трябва да гледа първо къде е живарникът. В този миг отнякъде идва и започва да се умилква в краката на мъжа сиво-бяла котка с голяма пухкава опашка.

-Мрмяуу! – казва котката и ме поглежда въпросително.
-Мац, пис-пис, ела, маци... - отговарям ѝ аз и изваждам костура от живарника. Подхвърлям ѝ го и тя мигом се устремява към лакомството.

Отново се зазяпвам в плувката. И отново върху почти неподвижната вода пльоскат редки капки и се ронят жълти листа...

Обръщам се да видя котката, но тя е изчезнала. А когато поглеждам към водата, откривам, че плувката я няма. Дръпвам рязко и извличам на брега една червеноперка. Не минават и десет минути и ето че котката пак се появява. Този път не е сама. До нея подтичва коте – също сиво-бяло, но не така пухкаво като майка си.

-Мяу, мяу... - примолва се писаната.

Е, няма как, подхвърлям им червеноперката. Котката я подушва предпазливо, докосва я с лапа и великодушно я оставя да се мята безсилна на брега. Котето отначало се чуди какво е това мърдащо сребристо нещо, което така вкусно мирише. Не се колебае дълго... Докато го слушам как апетитно хруска зад гърба ми, се чудя дали няма да му дойде множко. То е толкова малко, а рибата – толкова едра за него, че все едно на мен да ми дадат да изям трикилограмов шаран. Затова следващата червеноперка, която изваждам от реката скъперница, слагам отново в живарника и го хвърлям в плитката вода.

Хрускането спира. От рибата не е останала и люспа. Котето се облизва, започва да мърка доволно и да се търка в краката ми. После, водено от носа си, внимателно тръгва "по дирята" – дългото въженце на живарника се точи между мястото, където седя и водата, и котето проследява с муцунка пътя до плячката. Но не дръзва да се метне в мокрото, а се връща, качва се ловко на камъка пред мен, поглежда ме с молба, протяга към скута ми малката си лапа с остри ноктенца, измяуква и се опитва нещо да ми каже. Сещам се какво, но се чудя каква е тая лакомия. Пазя рибата, за да почерпя майка му, ако се появи отнякъде. И тя наистина се появява – измяуква отляво, но далеч, на десетина крачки. Котето я поглежда с безразличие и отново вперва очи в моите.

-Мац, пис-пис... – опитвам се да примамя майка му, за да ѝ дам рибата, но тя явно е дошла да провери дали с рожбата ѝ всичко е наред, и след като се е уверила, че няма повод за безпокойство, врътва рунтавата си опашка и изчезва зад къпинаците.

Не успявам да хвана нито една рибка повече, затова изваждам червеноперката от живарника и я слагам на пясъка. Докато прибирам въдицата и останалия багаж, котето лакомо се захваща с обяда си. "Ех – въздъхвам - няма ли да оставиш малко и за мама?"

Тръгвам си бавно, и преди да съм направила и две крачки по равното горе, виждам как писаната тича да провери дали с бебето ѝ всичко е наред. Тя изобщо не се е отдалечавала, стояла е някъде наблизо, готова, ако чуе тревожен звук, веднага да се притече на помощ на нехаещата за нея лакома рожба.

Да... На село нещата от живота са почти като в големия град... Само дето героите са други... И гледката наоколо е по-приятна.

Автор: Татяна Балова

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти