Ходим с една колежка по пътя от метрото до офиса и си разсъждаваме рано сутрин за "нещата от живота". От дума на дума стигаме до темата за предстоящия й изпит и липсата на енергия и мотивация да се готви за него. Аз просто й казах: "Ами, материализирай си го!" При което тя ме погледна невярващо и само въздъхна: "Ех …". Не вярваше, че е възможно просто да си "материализираш" нещо, без да си се потрудил здраво за него преди това.
Замислих се - защо за човек му е по-лесно да вярва, че за всичко трябва си положил неимоверни усилия, за да дойде то при него? По-скоро ще повярваме, че хубавите неща трябва да се заслужат, трябва да се изстрадат, отколкото да приемем, че те ни се полагат изначално.
Дотолкова сме скъсали връзката с истинската си същност, че за твърдението "Мое право е да бъда щастлив" ще те заклеймят, в най-добрия случай, като "въздухар". Аз вярвам в това мое право да бъда щастлива, да живея живота си, сякаш всичко е възможно. И то Е възможно. Единственото, което ни пречи да превърнем света около нас в това, което ни се иска да бъде, сме ние самите.
Ние и нашите мисли всеки ден, всеки час, всяка секунда творим реалността си. И хубавите, и лошите неща са си наше дело. Неудобно е да приемем това за истина, защото в момента, в който го осъзнаем, се появява отговорността.
Ако наистина с мислите си ти създаваш, то трябва да си изключително внимателен какво мислиш. Нямаш оправдание за заядливите и завистливи хора около себе си. Те просто са огледалото, в което се оглеждат твоите чувства и настроения. И вместо да сме им благодарни за изхабената енергия да ни покажат какво в нас не е хармонично, ние сипем гняв, обиди и всевъзможен емоционален боклук.
Така ни е по-лесно. По този начин има причина извън нас, която е виновна за неприятностите, които ни спохождат. Получава се един затворен кръг, от който не можем да се измъкнем и все по-често в главата ни изниква въпрос: "Защо все на мен ми се случва това?".
Ами защото не си научаваш урока и ще продължи да ти се случва, докато не осъзнаеш истинската причина. Причината си ТИ. Да, неприятно е, защото в един момент всичко се прехвърля на плещите ти.
Трябва набързо да пораснеш и да осъзнаеш, че всичко е твоите ръце, но заедно с отговорността идва и свободата. Свободата да твориш. Никой не може да те спре.
Ако искаш днес да бъде най-прекрасният ден в живота ти, той ще бъде. Ако искаш всички да са мили и любезни с теб, бъди мил и любезен и ти (или поне бъди такъв в главата си). Ако въпреки това се появи някой, който да не се вписва в хармоничната ти реалност, радвай се.
Този човек ти идва на помощ, за да осъзнаеш къде в теб има чувства и енергии, които вече не са ти нужни, урок, който ти трябва да научиш. Как ще реагираш ти на тази помощ, можеш сам да решиш и отговорността си е напълно твоя.
Дали ще превърнеш всичко в любов, като го приемеш и благодариш, или ще подхраниш негативното отношение и то ще придобие още по-големи размери, си е твой личен избор и за резултата не можеш никого да виниш.
Преходът е труден. Иска ти се да се скриеш понякога, да си страдаш като жертва, от която нищо не зависи. Казваш си, че няма как да си отговорен за действията и настроенията на всичко около теб.
Вселената е едно голямо огледало и каквото й покажеш, това ти отразява. Щом тези хора са в твоята реалност, щом те са в огледалото, значи ги има и от другата страна. Как щеше да изглежда светът ни, ако всичко, което показваме, беше любов?
Вселената щеше да ни я върне обратно. Нямаше ли да е чудесно? Това зависи само и единствено от нас. От всеки един от нас.
В момента, в който поемем отговорност и контрол над мислите и чувствата си, реалността ни става с една идея по-добра, по-красива или каквато решим да си я направим.
Аз искам моята да е красива!
Автор: Маргарита Трайкова
Очакваме и вашите авторски текстове на edna@netinfocompany.bg.
