Светът гори и само ти можеше да ме спасиш.
Странно е как желанието прави хората безразсъдни.
Не бих си мечтала да те срещна, ако след това ще трябва да те загубя.
"Този свят само ще разбие сърцето ти", така ми казваха всички. И колкото и не исках да се влюбя, го допуснах...
Какво да направя, за да намеря пътя назад? Там, където все още вселените ни не са се пресекли. Там, където вселените ни все още не са се разминали...
Дадох ти цялата любов, която притежавах. Дадох ти повече, отколкото бих могла да дам. Подарих ти любов. Дадох ти всичко, което имам в себе си.
И ти взе любовта ми. Прие любовта ми.
Не ти ли разказах в какво вярвам? Кой можеше да предположи, че любов като тази не би могла да бъде вечна?
Чудя се само - защо сега ме боли? Защо ме болеше, боли и ще продължава да ме боли? Нормално ли е това?
А ти си добре. Сякаш никога не съм ти се случвала. Сякаш си ме изтрил.
Чувстваш се комфортно от това, че аз страдам!
Целуваш устни, които не са моите, а на мен ми се крещи. Хапе ми се!
Любовта, разбрах, не е храм. Не мога вече да ѝ вярвам. Предаде ме за пореден път.
Исках да си взема поука от предните си грешки, а допуснах най-голямата от тях именно сега. Теб.
Вероятно искаш да доунищожиш сърцето ми, но няма как да ти го позволя. Защото там, където някога нещо е биело за теб, вече няма нищичко.
Когато ти отнемат всичко, в гърдите остава само дим. И да стреляш, болката просто ще премине през него и куршумът ще обере спомените...
А ако има карма и съдба - болката просто ще се върне при теб. Някой ден. Ако е писано...
Автор: Кремена Йосифова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
