Знаете ли?

Нищо не знаете вие. За подземния живот на картофите. Така казвахме като деца.

Днес ми се обажда едно момиче. А аз пътувам от София за Казанлък. Семейни работи. Добре че съм писател! - викам си от време на време. Че мога да правя всичко, докато работя. Или да работя, докато правя всичко останало. Благословена работа е писателската. Имам малък компютър като средно голяма Библия. С него обикалям страната и пиша ли, пиша.

Понякога се получават добри неща. Когато седя на някоя масичка в Бургас в пет сутринта или на някое пристанище в Грайфсвалд в разгара на младежки фестивал. Пиша. Та така де. Обажда ми се някакво момиче.

И започва да ми обяснява нещо. Ех, Господи! Бързам ли за някъде, страшно важна работа ли имам? Та така рязко и силно ме възмути това момиченце!

То се опитва да ангажира вниманието ми. Казва: "С Калин Терзийски ли разговарям?"

И моето самолюбие се събужда като средноголям черен котарак, прозява се и е готово да го чешат зад ушите. "О да! С Калин Терзийски разговаряте!" – казвам аз.

И тя, вместо да ми каже, че харесва книгите ми, че е чела всичко, че обича да чете всяко написано от мен изречение …хаха – казва ми, че имам голям шанс. Ако досега бизнесът ми не вървял, сега съм имал истински голям шанс да започна да печеля. Ако съм я изслушал и съм приемел предложението ѝ. Да.

И аз се ядосах.

Момиченцето беше обичайна телефонна слугиня на някакъв алчен телефонен измамник и изнудвач. Фирма от безбройните фирми, които те учат как да спечелиш. Като вложиш парите си при тях или купиш продуктите им или Бог знае какво! Сещате се. "Спечели пари, докато спиш!" – така се рекламират те.

Спечели пари, докато чукаш!

На портите на Рая. Слушали ли сте тая песен на Дилън?

Нищо не сте слушали вие.

Едно от безбройните момиченца, които изкарват клисавия си хляб или по-точно клисавите си снаксове с хидрогенирани мазнини, като подвеждат хората да започнат някакъв съмнителен бизнес.

Момичето нямаше абсолютно никаква вина. То беше жертва на живота. На Системата.

Аз не обичам хората-жертви на живота. Но пък и какво ли му беше жертвеното? Просто си бачкаше тъпата, смотана работа.

И аз повиших тон.

Защо ли повиших тон на това клето създание?

Ах, сега искам да използвам тая висока и величествена трибуна да се извиня на това дете на богинята Консумация! Извинявай, момиченце!

Извинявай, мило дете. Безименна слугиньо на паричките и празното въртене в кръг! Извинявай!

Аз повиших тон и ѝ казах: "Моят бизнес…много жалко, че не знаете кой съм и какъв е моят бизнес! Но щом ми знаете името – проверете в Уикипедия. И моля ви, не ме занимавайте с глупости!"

И момиченцето се обиди.

Каза: "Хм, това да почнете да печелите пари... на това "глупости" ли му викате?" – и се обиди, да.

Но аз бях ядосан. Малко, но ядосан. Мислех си, че съм справедливо ядосан. А кой ли яд е справедлив? О, Боже, прости ми!

Какъв самомнителен човек съм! Искам да ме познават всички. И си казвам (а може би и с някакво основание): "Нима не е важно българите да познават поне най-популярните си писатели?"

Така си казвам. Но след това си казвам и друго: Момиченцето си скъсва езика да говори заучени глупости, опитва се да е ентусиазирано и приповдигнато, говори любезно и усърдно. Работи. Старае се. За хляба. За хлебеца!

Мъчи се да убеждава хора в неща, в които и самото то не вярва. И прави това сигурно срещу ужасно малко пари. А литературата…Хм. Сигурно за него Кафка е толкова далечен, колкото Марс за мен.

А пък може и да е учена, икономистка или да е бакалавър по класическа филология? В наше време има такива случаи. Често, често.

И аз самодоволно ѝ се обяснявам. И изисквам – като тия, които най-много мразя – патриарсите, патриархалните литератори, мазните държавни писатели, натрапени от някакви царски или комунистически режими – изискващи почит и уважение от народа – та и аз като тия свине започнах да искам от горкото същество почит и уважение!

Пфу – нещастник съм, така си е.

Но, братчета и сестрици мои, когато вие викате "ах, ах, ах" – аз обръщам нещата и викам "ха, ха, ха".

Да не мислите, че аз не страдам и мен не ме боли? О, Боже! Животът ми е низ от болки, проблеми, трудности и тъги.

Но аз не си позволявам да охкам и ахкам. Защото е противно, от естетическа гледна точка. Аз може да съм всякакъв, но съм естет.

И затова, след като се държах така грозно (всъщност, на момиченцето едва ли му направи и капка впечатление, просто се засмя и ми затвори), аз не започнах да ахкам отчаяно – заради лошотията си.

Защото, след като съм загрозил малко света с претенциите си, няма какво да се отчайвам. Веднага ще се хвана и ще направя нещо хубаво –за компенсация.

Днес ще измислям какво.

Защото, мили дами и господа, повярвайте ми – няма никакво значение дали си добре. Но има огромно значение да си добър. Мъдрият човек всъщност е добре именно, когато е добър.

И така. Днес щях да пиша за това, как един от най-големите български вестникоиздатели направи нещо за мен, че едва ли не да ме откаже от борбата ми. Да съм един от малкото български писатели, които се издържат само от писане. Тоя български издател просто престана да ми плаща. Не ми плати седем разказа. Които ми поръча за вестника си и аз му предадох. Писах за него две години, но изведнъж той се скри и престана да ми плаща. И аз останах с половината от доходите си. А той престана да си вдига телефона. Няма да кажа името му. Но и той и вие ще се сетите. Кой е.

Мислех да пиша за него нещо гневно. И пак да изливам справедлив (според мен) гняв. И пак, след това да съжалявам и да се чувствам като един загрозител на света.

Защото, след разговора с момиченцето, мили дами и господа, аз осъзнах, че страдам и се чувствам противно от всеки един гняв и грозно държане. Особено, когато извират от мен.

Щях да пиша днес с гняв и обвинително. Но няма да го направя. И не го направих, както виждате.

Днешната ми статия, както разбрахте… е едно извинение към телефонното момиченце с предложението му за супербизнес.

Извинявай, дете. Труженичке.

А, да. Статията ми е и напомняне за това: Не е важно да си добре, важно е да си добър!

И така нататък. 

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.