Жорж Санд наричала Александър Дюма „геният на живота“.

При него всичко изглежда прекомерно – масивната му фигура, огромната му работоспособност, безбройните му любовни авантюри, мераците му към доброто хапване, пилеенето на пари с широка ръка, което в края на дните му го довежда до разорение. Никой не знае колко точно незаконни деца е имал писателят, но един от синовете си той все пак признава 7 години след раждането му.

Момчето също носи името Александър и става на свой ред известен писател, така че, за да ги различават, започват да наричат автора на „Тримата мускетари“ Александър Дюма- баща.

Писателят е роден на 24 юли 1802 г. във Виле-Котре. Баща му Тома Дюма е незаконен син на маркиз и чернокожа слугиня. Мулатът, който стана републикански генерал, се славел с невероятната си сила. Бил толкова страховит, че немците в Тирол през 1797 г. го наричали „черният дявол“. От него Александър наследил исполинския ръст, смуглото лице и къдравата коса, които влудявали жените. Заради смесената си кръв писателят често ставал обект на расистки нападки. Балзак например казвал: „Само не ме сравнявайте с този негър.“ Веднъж, когато в литературен салон един от недоброжелателите му го засегнал на тази тема, Дюма отвърнал:

„Баща ми бе мулат, баба ми чернокожа, а прадедите и прабабите ми са били маймуни. Моето родословие започва там, където завършва вашето.“

Момчето е на 3 г., когато генералът умира. Разказват, че малкият Александър взел пушка и казал на разплаканата си майка, че ще отиде на небето да убие Бог. Момчето остава в родното си градче до 20-ата си година, като получава твърде хаотично и доста повърхностно образование. То обаче е убедено от рано, че ще завоюва Париж и света с перото си.

Във френската столица младежът първо работи като писар при един нотариус, но скоро успява да се нагласи на доста сладка и перспективна служба – в канцералията на Орлеанския херцог, бъдещия крал Луи Филип. И едва няколко месеца след пристигането си провинциалният Дон Жуан завързва любовна афера със съседката си Катрин Лабе, която ражда сина му Александър, известен по-късно като Александър Дюма-син (на снимката долу).

Снимка: Уикипедия

Литературният успех идва твърде бързо. Благодарение на подкрепата на Орлеанския херцог е поставената пиесата му „Анри III и дворът му“, която веднага жъне успех. Дюма става едно от известните имена на младото поколение на романтиците. За по-малко от 17 месеца на сцената излизат 7 пиеси – пет с подписа на писателя и две – без. Но с театъра при Дюма се случва същото като с жените – в началото бурна страст и после охлаждане, щом веднъж му се отдадат. Така той напуска сценичното изкуство, за да открие новелата, и разбира се, романа – жанра, който ще го превърне в един от най-четените, превеждани и филмирани в света френски автори.

В младите си години писателят не изпускал да излее кипящата си енергия и в многоройните бунтове и революции, които заливали френската столица. През юни 1832 г. по време на погребението на генерал Ламарк младият мъж вървял в челото на колоната. След известно време полицията започнала да разгонва тълпата, което дало началото на поредното въстание. Няколко дни по-късно то е жестоко потушено. Един от роялисткитевестници пише тогава, че Александър Дюма е бил заловен с оръжие в ръка и разстрелян още същата нощ. Това се оказва лъжа, но приятелите на писателя го карат заради сигурността му за известно време да се скрие в Швейцария. Оттам се връща с първия си историко-публицистичен очерк „Галия и Франция“. В следващите години се завърта „фабриката за романи“, както злобничко подмятат някои от критиците на прочутия французин.

Много изследователи на творчеството му посочват, че огромната си литературна плодовитост той дължи на своя „роб“ Огюст Маке – талантлив писател, работил в тандем с Дюма, но останал завинаги анонимен. Някои дори твърдят, че именно Маке измислял интригуващите сюжети на най-прочутите романи, а Дюма ги дообработвал и разкрасявал.

Снимка: Уикипедия

Двамата се запознават през 1938 г., а сътрудничеството им приключва около 1851 г. Именно в този период се появяват трилогията „Тримата мускетари“ (романът излиза във вторник като част от „Златна колекция на XIX в.“), „Двадесет години по-късно“ и „Виконт дьо Бражелон“, както и „Граф Монте Кристо“, а също и трилогията за Наварския крал „Кралица Марго“, „Графиня дьо Монсоро“ и „Четиридесет и пет“. След раздялата Маке опитва чрез съда да накара Дюма да го признае за равностоен автор на съвместните им творби. Това обаче не се случва и Маке така и не получава признание.

Други изследователи обаче са на мнение, че ролята на Маке наистина е била второстепенна. Той имал задачата да прави необходимите исторически проучвания и нещо като план за романа, който Дюма е разработвал впоследствие. Като аргумент за тази теория се привежда и фактът, че след раздялата съавторът не успява да създаде произведение, което да остане в историята. На отношенията между двамата е посветен и филмът „Другият Дюма“., в който ролята на писателя бе поверена на Жерар Депардийо.

Легенди се разказват за това колко много любовници е имал писателят. При това често пъти въртял по няколко едновременно. Някои от биографите му са изчислили, че те са поне 500, макар че в крайна сметка са по-малко от произведенията, които е написал – 647. Цял Париж говорел за бурния темперамент и за „африканските страсти“ на автора на „Тримата мускетари“. Самият той казвал:

„Имам толкова много любовници от човеколюбие, ако беше само една, щях да я уморя за 1 седмица.“

Снимка: Уикипедия

Единственият официален брак французинът сключва през 1840 г. с актрисата Ида Ферие. Смята се, че до голяма степен това е било следствие на шантаж от нейна страна – тя накарала свой познат да изкупи дълговете на писателя и след това му поставила ултиматум – или сватба, или затвор. Съвременниците описват Ида като егоистка, която се интересувала само от себе си, пресметлива, капризна и ужасно ревнива. Бракът не продължил дълго, тъй като едва година след женитбата актрисата срещнала богат италиански княз и се преместила при него. През 1844 г. двамата с писателя се разделили окончателно. Същата година Дюма купува терен в Порт-Марли и започва да строи прочутата си къща – замъка „Монте Кристо“, който е смесица от стилове – ренесанс, барок и готика. Тъй като теренът бил блатист, основите на сградата били почти със същия размер като онова, което се вижда над земята.

През 1846 г. някогашният автор на пиеси се сдобива дори със собствен театър в Париж, където са поставяни Гьоте, Шекспир, Кардерон, Шилер и др. „Историческият театър“ обаче фалира през 1850 г., както се случва и с много други начинания на твореца. Заради разорението си той е принуден да продаде на търг любимия си замък. Дори бяга в Белгия за известно време, за да се спаси от 150-те кредитори, които са по петите му.

Дюма бил и прочут кулинар. За него казвали, че когато не е в леглото при някоя от любовниците си или край бюрото да пише, със сигурност е край печката, за да запържва лукчета. Последната от книгите му е „Големият кулинарен речник“, в който са събрани 800 новели на тема гозби. В него са включени рецепти от много страни, които писателят сам посещавал или за които му разказвали. Речникът все още заема почетно място в библиотеките на французите. Онези, които са го чели, твърдят, че в него се съдържат много полезни съвети, които изобщо не са изгубили актуалността си за съвременната кухня и са чудесен пътеводител за всеки уважаващ себе си днешен готвач.

Снимка: Уикипедия

В речника са включени и няколко рецепти от Русия, където Дюма прекарва две години от живота си в края на 50-те. Впоследствие той се впуска в нова аватюра – каузата за обединението на Италия. В Неапол се сближава с Гарибалди и превежда мемоарите му. Дава дори 50 000 франка свои пари за покупка на оръжие.

През 1870 г. писателят се разорява за пореден път и отива да живее при Дюма-син. През септември вероятно получава инсулт, който води до порупарализа (има версия, че причина е новината за поражението на френската армия при Седан по време на войната с Прусия).

„Всички ме упрекват, че съм много разточителен – казва на сина си малко преди смъртта. – Дойдох в Париж с 20 франка в джоба. Тях успях да ги запазя“ – добавя той, като показва последната си златна монета. Умира на 5 (или 6) декември 1870 г. в почти пълна нищета. Но без съжаление, защото е успял да вземе всичко от живота.