Първата среща на всеки с Албания обикновено е смайваща. С толкова информационни или дезинформационни наслагвания трябва да се пребори човек, докато започне да вярва на очите и ушите си! Моят първи сблъсък беше вкусен. Не просто вкусен, а необикновено и вълнуващо вкусен.
Албания се развива доста бързо в някои отношения – не толкова заради мъдро управление, колкото благодарение на предприсъединителни проекти и най-вече капиталите на многобройните емигранти, които изпращат пари на семействата си – известно е, че за албанците кръвните връзки са свещени.
Строи се навсякъде и много – натъкваш се както на известните ни до болка грандомански постройки в стил кич, така и на нормални, семпло проектирани къщи с известен италиански полъх във вида - те преобладават, слава богу. И пътища се строят, така че нищо чудно там, където доскоро безбройните гънещи се завои по шосе без маркировка са отнемали 2 часа, днес да минете за 5 минути през чисто нов, светъл скоростен тунел.
Пътят с кола от София през Охридското езеро и Струга до Тирана отнема около 8 часа и никак не е лош. Като цяло усещането е за близки, родни и свойски неща – всеки ще ти обясни, независимо как, на албано-италиано-английски, и най-вече с голямо желание, каквото и да попиташ.
А природата е приказно красива, може би защото планините са навсякъде и са все различни и могъщи, прорязани нагъсто от буйни реки с долини, водопади, мостове – турски, римски, всякакви, езера и брегове – пищна средиземноморска растителност, която с катеренето нагоре по баирите бавно отстъпва на алпийската. Дивите нарове, смокини и маслини полека преливат в буки и трънки, докато прераснат в иглолистни гори.
Срещаме се на час и половина северно от Тирана с малка група от Slow Food, начело с Пиеро Сардо – един от създателите на движението, изключителен познавач на вкусове и храни, експерт по сирената и рядък ценител на натуралните и истински продукти. Минаваме през Шкодра и ще се отправим на североизток към Келменд в Проклетия планина.
Келменд, по баирите на живото минало
Най-необяснимата, непристъпна и дива планинска верига на Балканския полуостров а, след Алпите, и в Европа. Южните Алпи на Европа! Така френският писател-пътешественик Ами Буе нарича планините в най-северната точка на Албания, на границата с Черна гора
Проклетия е черногорското име на тази планина, смятана за продължение на Динарските Алпи. Ледниковата ерозия е имала най-силен ефект тук от целия полуостров, така че релефът е наистина драматичен: отвесни като стени скалисти масиви и остри върхове. Славянското ѝ име съвпада по значение с албанското Биешкет е Немуна (или „прокълнатите планини“) и описва категорично суровия характер на тези масиви и тежкия живот на техните обитатели.
Келменд е изолирана община от 13 католически села – повечето от тях в трудно достъпни и изумително красиви места. До Лепуш, най-високото село в цяла Албания, на 1300 м над морето, се стига по екстремен 25-километров път от кал, камъни и надвиснали над урвите завои. Около 200-те жители се изхранват от стадата и посевите си и живеят в каменни къщи, някои с пръстени подове, пръснати по протежение на висока долина. От вкъщи до „центъра” (малка кръчма-магазинче, предлагаща най-необходимото – кибрит, цигари, сапун, кафе и ракийка) често се ходи над половин час по пътеки и черни пътища.
Католиците в мюсюлманската страна са 10% (православните са 20%), но Келменд е почти 100% католически район - всяко от селата има църква, а полският свещеник падре Леонардо, ги редува за неделните служби. Вярата помага на келмендците да се чувстват добре в кожата си, в своите села в облаците, задружни и видимо ценящи семействата си – човеци, за които понятия като чест, доблест и лоялност към роднините и клана, носят истинско значене.
При редките срещи между два джипа на пътя, веднага отстъпва онзи, за който това е по-безболезнено – понякога се налага да караш на заден ход половин километър. Ако хората тук не си помагат, просто няма да оцелеят – загрижеността за другия е жизнена норма.
Без здрави джипове пътят от общинския център село Тамара до Лепуш не може да бъде преодолян, а и не е за препоръчване да се тръгне без водачи или без карти и сериозна подготовка. За тази цел има туристически център в Тамара и хората там ще помогнат всячески за най-удобно придвижване, за настаняване по къщите и за точните маршрути за катерене.
В района често идват спелеолози – впечатляващите планински масиви крият някои от най-интересните пещери на добрия ни стар континент. Но вече и доста планинари и други фенове на приключенския туризъм кръстосват масивите и върховете, някои от които с доста близки за нас имена като Троян, Карамфили или Езерце.
Закуска в Лепуш
Гостоприемството по тези места е закон Божи и трябва да го приемеш, иначе нанасяш обида. Нощуваме в къщата на Френза и Алтън и трите им красиви деца с весели очи и свенливо-закачливи погледи.
Закуската ни протича в малката гостно-кухня на стопаните и в присъствието на четири лаптопа. Нито един мобилен оператор не е постигнал обхват по тези места, но келмендците не са напълно изолирани от света – имат сателитен интернет. Освен стопанката, която шета около нас и масата, останалите членове на семейството някак успяват едновременно да следят дали ни е вкусно, да си приказват помежду си неща, звучащи като шеги и закачки, и да цъкат всеки на своя малък лаптоп или нетбук... Тук и млади, и по-стари карат скайп-курс по английски. Някои са научили и доста приличен италиански, пак по скайпа.
Децата учат в някое от по-долните села, най-често в Тамара, където има и гимназия. Другата алтернатива е Шкодра. Но където и да е училището им, те живеят на общежития и се прибират само за празници и ваканции. Връзките със семействата им обаче са толкова силни, че тези продължителни раздели явно нямат значение за възпитанието им.
Хората в келмендските общности все още отдават значение на понятия като чест и доблест, лоялност и смелост. Традицията за местните хора е като въздуха, който дишат - не им пречи да са модерни, не ги спъва, тя е нормалният им живот.
А храната е истинска реликва – изцяло се събира, отглежда и майстори точно както преди 100 или 200 години, а от „цивилизацията“ почти не получават продукти. За външните като нас това е завидно очарование, но келмендците всячески се борят за по-лесен достъп до останалия свят.
Иска ми се да вярвам, че планинците от Лепуш и останалите села на Келменд, ще успеят да опазят съхранените си традиции и едновремешния вкус на храната дори и когато асфалтовият път стигне до тях. Въпреки че е трудно. Всъщност албанската секция на Slow Food работи именно за запазване на някогашните вкусове по тези места, които са една жива и жизнена отломка от миналото.
Какво закусваме ли? Нищо особено: филии току-що опечен царевичен хляб, уханно местно масло, мишавин и каймак, домашно сладко от боровинки, кафе с прясно издоено мляко... а да, и, колкото и странно да е, златисти, печени, едри резени от тукашния ужасно вкусен сорт картофи.
Очаквайте утре втора част на разказа за Албания
от Веселина Маринова
