Обаче ние сме семейство

Обаче ние сме семейство
Снимка: Thinkstock

Михаела Петрова

Синът ми се ядоса на моите родители, че не зачитат мнението му. За нещо, свързано с дома.

Направих всичко по майчините си сили да обясня, че да се ядосва е безсмислено. В крайна сметка това е техният дом и когато са взимали решения за него повече от 50 години, е нормално да не питат какво мисли някой, който никога не се е грижил сам за мястото, където живее.

Разбира се, веднага минах в режим на начина на мислене, който мен ме е държал в баланс, когато съм се сблъсквала с техния лъвски маниер.

Казах му: „Най-лесното е да се ядосаш, по-трудно е да се отдръпнеш вътрешно от ситуацията и да се запиташ: какво мога да направя, за да се почувствам добре сега“.

Моята нагласа е такава – не съм склонна да взимам решения в състояние на афект и раздразнение. Чакам да ми мине или ако нямам толкова време, правя някоя от моите хватки, за да влеза в състояние на вътрешен мир. Понякога седя и гледам сеир. Съгласявам се някой да направи онова, което си е наумил, докато сам не разбере, че е на грешен път. И едва тогава казвам „а защо не опиташ еди как си“.

Съвсем не ми е задължително да съм права, глупости правя и аз постоянно. Моите цели в общуването не са да доминирам, нито да съм права, а само и единствено да разширя полето на възможностите.

Вярвам, че ако човек съумее да види в повече от две гледни точки добър потенциал, може да допусне още, да прескочи егото си,  да комбинира варианти и така да създаде свое уникално решение на най-разнообразни проблеми. За да е по-забавно, може би е важно да уточня, че живея с трима представители на зодия Лъв и още като малко дете, твърдях, че съм зодия „звероукротител”. Такива сме си Девите.  

Синът ми, най-малкото Лъвче,  е свикнал с моите номера и съвсем естествено, не се съгласи току-така.

Поспорихме малко и вече аха да съм „напълно права“, той извади коз: „Обаче ние сме семейство“. „Е, и?“.

„В семейството трябва всички да имат равнопоставено мнение. Ако някой нещо не знае, първо да му го обяснят и тогава да чуят неговата идея. Не може да бъдеш изолиран от важните решения само защото се предполага, че от това не разбираш. Това е причината да се ядосвам“. Добре.

Разсъжденията му заметоха под килима моя работещ модел на „ненамеса в чуждите решения“. Дори се впечатлих, че точно моето дете вярва в силата на „семейния съвет“.

Още когато беше малък, с баща му си стиснахме ръцете: ти ще си прилагаш твоите възпитателни методи, аз – моите и никой няма да се бърка на другия. Не сме живели заедно, разбрани хора сме и спазвахме този неутралитет с швейцарска прецизност. И двамата сме саможиви и си имаме разни наши „светове”, в които осъществяваме себе си, без да се съобразяваме с никакви семейни съвети.

Ако имаме нещо общо, по което си приличаме като близнаци, е че никой не може да ни повлияе да направим каквото си искаме. Поотделно, обаче.

В света на сина ми, „баба и дядо“ са изключително съществен фактор, но все пак, различно семейство. Така смятах. Докато не чух тази реплика. И въобще няма да се впускам в милозливи разсъждения, че може би му е липсвало сплотено семейство.

Напротив, продължавам да виждам положителния ефект от това, че като сме му предложили няколко различни модела без никой да го лишава от обич и грижа през цялото време, сме му дали по-широка платформа на понятието „семейство”. И по-висок праг на толерантност към разнообразни емоционални избори.

Онова, което през всичките 19 години, когато той растеше, не можех да видя е малко по-голямата картина на различията в поколенията ни. Наскоро писах за вариациите в интимните взаимоотношенията, които имат поколенията на 60-те, 70-те, 80-те, 90-те години...  Но едва когато чух репликата „Обаче ние сме семейство”, си дойде на място едно липсващо парче от пъзела.

Ние, бунтарите на 60-те години, бяхме призвани да отделим зърното от плявата. Да неутрализираме въздействието и влиянието на патриархалния и други ограничаващи модели. Затова – в общия случай, предпочитахме да се разграничаваме от кръвните роднини, от обществената система, насред която сме се приземили като даденост.

Неслучайно това е най-емигрантското поколение. Обясняваме си го със социализма, но в същността си това е един и същи бунт, наречен „Аз не съм това, което ми се предлага като даденост. Имам свободата да направя друг избор за себе си”. „Изборите на другите, дори да са мои родители или възлюбени могат да не са мои – аз трябва да потърся моя център и да бъда в него” – тази „ню ейдж” нагласа беше много ценна в края на ХХ, началото на ХХI  век. И си свърши работата.

Миграцията и събарянето на железните завеси далеч не е присъща само за „социалистическия лагер”. Движението и духа, наречен „освобождение” владееше цялата земя.  

„Обаче ние сме семейство” е съвсем различна нагласа. И в момента правя избор да я свържа с поколението на 90-те, защото вярвам, че те са сред първите,  чиято мисия е да посее семената на единството. Ако нашата задача е била да осветим и разрушим изкривявания, които поставят душата в рамки – фамилно, обществено, социално и религиозно обременени, то тяхната работа ще е да започнат да изграждат ново свързване.

Наблюдавам и поколението на 80-те. Работя с някои от тях. Прави ми впечатление, че са по-ефективни, когато ги третираш като равнопоставени. От опита на по-обръгналите взимат само практичните неща и не са склонни да се доверяват на решения само защото някой е „признат авторитет”.  Не се бунтуват по нашия начин, когато не стане тяхното. Търсят диалог до дупка. Това много ми харесва макар да ми е неприсъщо, заради навика, който съм развила да се отдръпвам и да правя нещата, както аз си знам.

Но на финала ми е приятно, когато ме надцакат с диалог, който разширява възможностите да правим нещата заедно. Понякога успяваме, понякога се проваляме, но чувството, че сътворяваме нещата заедно и приемаме грешките си като съвместен опит, който не ни разделя, а обединява,  ми носи топло чувство. И радостна надежда.

„Обаче ние сме семейство” – това вече са думи, които започват да ми звучат добре. И си мисля, че все повече настъпва времето, в което ако искаме нов модел на взаимоотношения, е препоръчително да се вслушваме в децата си. Нашият опит е създател само на миналото ни. Бъдещето обаче са те.

И най-хубавото е, че искат да сме „семейство”.

Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:

Деца на времето си – новите семейства, индивиди и оргазми дори

Семейство, в което всичко е наред

Има и такива мъже

Любов моя, моля те, не прави всичко за мен

Млъкни и ме гледай в очите

Кога ще дойдат добри времена и за нас

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Edna пита

Кое е вашето сутрешно "гориво"?

Мара Белчева - красивата българска поетеса
Известни

Мара Белчева - красивата българска поетеса

Битка за сърцето на една от най-красивите поетеси била причина...

Маршът на незадоволените жени
Свободно време

Маршът на незадоволените жени

Телата им са покрити с кожа, главата с косми, имат две очи...

8-те навика на щастливите хора
Свободно време

8-те навика на щастливите хора

Има много практични неща, които всяка от нас прави...

Абонамент