Михаела Петрова
Хубаво е когато хората си стават близки от първия момент, нали? Представям си как в паметта ви изникват приятни спомени от такива срещи. Уж сте съвсем непознати, а започвате да си говорите сякаш сте яли и пили заедно от векове. Да, понякога има такива приятелства. Възможно е дори някои интимни връзки да са започнали така.
Но честно казано, не е много приятно, когато майсторът, който е дошъл да поправи нещо у дома ти или сервитьора в заведение, в което стъпваш за първи път, решат че могат да ти станат близки от първия момент.
Понякога не е приятно дори при първите срещи. Знам колко снобско ще ви прозвучи, но при новите запознанства, не само с мъже, а и с жени, е много важен моментът, в който преминаваме от „Ви” на „Ти”. А в днешни дни, тази деликатна граница на взаимното приемане почти не съществува.
Не зная дали помните, имаше една такава песен на Васил Найденов и Богдана Карадочева „Почти полунощ е, а ние сме още на Ви, и няма надежда, уви”. Когато си възпитан в този етикет, много лесно се усеща дали едно ново познанство може да премине границата и да се превърне в приятелство или почтителното уважение между двама души ще постави ограничение за ненавлизане в чужда територия. Харесвам тази тънка червена линия. Ползвам я до ден днешен, когато някой бързичко премине на „ти”. Оставам на „Ви” с хладна категоричност.
Случи ни се веднъж с приятелки в столично бистро, което ни препоръчаха като кухня. Наистина беше вкусно, мястото го държаха двама братя, които в желанието си да бъдат чаровни и артистични, минаваха тази граница с всеки клиент. А когато видяха група симпатични жени, само дето не предложиха да ни готвят и вкъщи. Всъщност, предложиха. На една от нас, която пое играта и също премина на „ти”. А после се усети: „Леле, някой път ще си го отнеса. Ей така, от глупост”.
Повече не отидохме там. При следващите ни срещи по женски предпочитахме места, на които персоналът ни познава прекрасно, но никога и по никакъв повод не ни говори на „ти”.
Присетихме братята кръчмари, които си ставаха близки с клиентите веднъж, когато си говорихме дали употребяваме умалителни имена на гаджетата и съпрузите си. Защото освен всичко друго, те наричаха нещата от менюто с умалителни имена: „пиленце”, „салатка”, „кълчица”, „спаначе”, „рибното филенце”. Което ми напомни за моя учител по литература. Някаква девойка беше написала, че Раковски „посял семето на революцията”, а той отвърна: „Аааа, семето вън, не сме чак толкоз интимни”.
Този учител по литература ненавиждаше клишетата и ги замяташе в кошчето при всеки сгоден случай. Оттогава, когато някой ми интимничи без основание, винаги ми се иска да кажа: „Аааа, пиленцето вън, не сме чак толкоз интимни”. Обикновено само си го мисля. Такъв човек обаче няма никакви шансове да мине границата на личната ми територия, независимо колко умалително ще се снижи с говоренето си на „ти”. Знам обаче, че на хиляди други места ще е вървежен.
Както заведението на двамата братя – то е препълнено винаги. Вкусно е по домашен начин, цените са прилични и те наричат с милички имена. Удивително е колко много хора всъщност искат точно това. И колко много хора си говорят на умалителни. Слава богу, случила съм на приятелки, които също като мен, не ги употребяват в личните си отношения.
Което ме подсеща за една друга история. Моя приятелка много си беше харесала някакъв мъж. И когато дойде моментът, в който вече бяха на „ти” и нещо повече – можеше буквално да си го хване и да си го заведе у тях без да става дума за общи планове за бъдещето освен да не излязат от спалнята три дни и три нощи, тя направи друго.
Хвана го и го помъкна по любимите си заведения. Цяла нощ. Не той нея, тя – него. На следващия ден го помъкна и по ресторанти. Тогава една друга женска група я попита: „Ама защо?”. „Важно ми е да знам дали неговия lifestyle е подобен на моя”. „Аааа, така може” – отвърна одобрително „гръцкият хор” на жените.
Така ги разбирам и аз нещата, както с женските приятелства, така и с интимните. Не е нужно да бързаш да си ставаш близък и да минаваш на умалителни имена. Обикаляме заведения, изложби, ходим на кино и театър, разписваме присъствие в определени барове, говорим си на общи теми с много деликатно и премерено навлизане в личните си светове.
И едва, когато установим, че lifestyle-ът ни е подобен, колкото и да ни е различен животът, решаваме да правим общи неща. Или да се съберем под един покрив, ако става дума за мъж и жена.
Във времената, в които хем има голямо отчуждение, хем дистанцията се скъсява неимоверно бързо при виртуална и човешка среща, все още е важно да има период на общуване на „ви”, дори когато сте минали на „ти”. И колкото повече ви харесва човекът, толкова по-важно е да поседите достатъчно дълго на различни маси и столчета, преди да покорите низините и върховете под завивките.
Разбира се, за вашия живот може и да бъркам. За моя, обаче, това е ценност, която не пренебрегвам.
