На едно литературно четене преди време, момиче от публиката ме попита: ”Може ли любовта между двама души да е вечна?“. Много ме изненада този въпрос и на свой ред казах: ”А защо искаш да знаеш точно това?“. ”Притеснява ме, че май не е“. 

”Добре, защо това те притеснява, вместо да те радва?“. Тя се сепна: ”А! Не го бях поглеждала от тази гледна точка“. Сякаш малко ѝ олекна, защото много се беше напрегнала от идеята да има ”вечни отношения“.

На свой ред се замислих кога самата аз усещам любовта си като вечна и кога въобще не чувствам, че тая работа ще изтрае до следващия петък. Усещам я като вечна винаги, когато я видя в очите, когато се отпусна в прегръдка.

Ключовата дума тук не е ”прегръдка”, а ”отпускам се”. Доверието ми допада. Усещам вечността дори в онези милисекунди, в които бързата целувка, събрала недоизказаността на хиляди вселени, усмихва цялото ми тяло. Обичам красотата на тези изживявания. Никога и нищо не е било в състояние да ги възпре да се генерират циклично. Което означава, че единственото вечно нещо е онова, което никога не можеш да задържиш. Точно както разтърсващият оргазъм.

Именно в този контекст, винаги съм се чувствала безкрайно нелепо, когато трябва да правя нещо, за да запазвам, изграждам, надграждам, структурирам връзката си. Знам, че е  парадоксално да градиш представите си за вечност върху изплъзващи се мигове на взаимно вдъхновение. Но това е дъската на сърфа, върху която усещам ветровете на промяната, която задвижва любовта.

Приела съм идеята, че е по-удобно да плуваш в това море с лодка, яхта или кораб. Изпитвам дълбока почит към двойки, които се заемат упорито със създаването на тези устойчиви конструкции, които като един митичен Ноев ковчег, могат да надживеят и всемирен потоп. Сигурно нещо такова е имало предвид момичето, което зададе въпроса за вечните връзки. Аз, обаче, не съм от този тип мисионери.

Моята опитност ме е дарила с друго познание. Векове наред то е било тълкувано твърде повърхностно. Най-баналното му определение е стилът ”Казанова“. Затова ме възрадва новото разбиране за неговото поведение във филма ”Казанова – вариации“. Докато гледах приятния киноразказ, миксирал минало и настояще, с брилятния Джон Малкович, направо си отдъхнах.

Най-сетне версия, в която Тя – прелъстената и изоставената, повярвала изцяло в искреността на любовта му, мислела, че ще умре от разбитото сърце, но оцеляла..., точно тя – забравената отдавна от него, бе твърдо решена не да отмъщава, а да го разбере. И разбра: през цялото време той нито за секунда не е бил циник. А истински романтик. Стига да възприемете следното определение за ”романтик“ – човек, който толкова дълбоко и искрено се очарова от собствените си чувства, че не е в състояние да обърне внимание на емоциите на другите.

Днес го наричаме ”Да обичаш себе си”, ”Да се наблюдаваш” – ежеседмично има по някой и друг курс на тази тема. Но в тези курсове никой няма да спомене и дума за Казанова. А точно това е причината всички жени до една, да са му вярвали. Както каза Тя: ”Обичта, за която ти нищо не каза, присъстваше в очите ти. Наистина беше там. Сърцето ти не ме излъга и за миг, докато се отдавахме на удоволствие”.

Чудила съм се и аз през годините, защо има хора, на които жените се отдават много лесно, дори да не блестят с някакви изключителни качества и сексапил. А с други, си е жива мъка – обмисляш, претегляш, срещате се, после не се срещате, казвате, че сте приятели, но и това не сте. Харесвате се, но някак не пристъпвате един към друг. Казвате си: ”Не. Няма да го бъде”.

Мислите един за друг, но няма да си напишете sms, дори в среднощно алкохолно замайване. Феноменът ”Казанова” лесно обяснява всичко това. Когато жената усеща, че мъжът иска именно нея и никоя друга в този момент, винаги е по-благосклонна. И доверчива. А това означава той да умее да забравя напълно всяка друга – тази, която го е наранила или онази, за която копнее. Както и цялата галерия жени, положили небрежно своя отпечатък в мъжката му психика – момичето с плитките от чина пред него в 8-ми клас, симпатичната съседка, нимфетката от порнофилма, чаровната колежка с дългите крака, певицата от музикалния клип, актрисата от рекламата. Разбира се, трябва да е забравил най-вече майка си, сестра си, предишната си жена, най-добрите си приятелки.

Именно заради дара на забравата, Казанова е дарявал хиляди (дори и да са били само 16, митологично нараснали като бройка в легендите) сърца с полъха на вечността. Няма как да не се съгласите – неговата история е останала вечна и още вълнува умовете ни. Тяхната – ще ме прощавате, но е банална. Напълно еднаква с историите на всяко едно сърце, разбито от недоумение, че любовта не е нищо повече от таланта да улавяш мига. А всичко останало – да прощаваш и забравяш.

Днес го наричаме да живееш в "сега". Както повечето апостоли на любовта, и Казанова дълги години си е останал неразбран. Включително от неговите преки последователи. За тази работа, както за всяка една, е необходимо сърце.